разбягвали, за да се върнат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори когато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околните ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд. Непрекъснатите им набези застрашили Балхара не толкова с превземането на нейните градове, колкото с постоянен недоимък и глад, заради опустяването и разоряването на нивите и плодните полета. Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, видели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон — Хорезм, Согдиана, Балхара — препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво разказват арменците за тези кървави и страшни времена:
„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството между Персия и Туркестан в полите на планината Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски племена. От 15-те стари народа един се нарича масагети… След тях идват българите, а зад тях на северозапад се намират хорезмийците… А от 43-те други народа един се нарича Ефтал, друг се нарича Ал-хон, третият Вал-хон, а останалите имат такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.“ /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.
Ситуацията, която описват арменците, се отнася не за нашествието на Черните хуни, а за нахлуването на белите хуни-ефталити и на сродните племена, в чиито имена твърде често се среща думата ХОН, която на арменски значи хун. А от това личи, че през целия дълъг период от II до V век земите на древна Балхара и съседните с нея цивилизовани народи са били опустошавани от редуващите се едно след друго хунски племена. Техните набези явно не са били никак малки, след като към V век на териториите на старите народи вече трайно са се били настанили според арменците 43 номадски племена. Възможно е принудителното присъствие на тези неканени гости да е породило някаква симбиоза между тях и завареното старо население. Но скоро към това се добавила и втора голяма беда. Докато древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столица Балх и най- хубавите им полета.
Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разстройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.
При това положение за всички ставало ясно, че за да заживеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Трудно било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия — на юг — дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на север също толкова дълъг и опасен път през азиатските пустини. Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават някогашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потърсят нова, свободна земя за заселване. Но по някакви неизвестни причини, които завинаги са потънали в бездната на историята, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по който се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е причината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни стари познайници и съседи — аланите — потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, които населявали района между Каспийско море и Дон, са започнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голяма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес изглежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всички обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е известно, че най-добрият шанс да се премине успешно пустинята Каракум пеш или на кон, е да се пътува в края на зимата, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини.
Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит досега летопис, в който се описва преселението, ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месеца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпролетни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.
В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г., най-вероятно през периода между 153 и 165 г., когато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Северни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават едновременно и „Нерен“ и „Северен“.
След това е имало и други, по-късни преселения през пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях — най-последното и най-трудното — е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради неговата ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на император Маврикий — около 570 година:
„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море… А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия… Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи.“
С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не станали роби на своите врагове.
Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.
Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през X век:
А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:
Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.
Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до X век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и
