до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан — Злато-каменната река — и напомня по нещо името на нашата българска Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.
За да живее един народ, той трябва да е силен и многоброен — това ни показва историята на погубените българи от Балхара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.
Глава II
Българската земя при Кавказ
2.1. Изкуството да пренесеш държава
Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите своите стари побратими — аланите — и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Скоро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове — град не за хора, а за великани. На този свой нов велик град българите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара столица. Но арабският пътешественик Табари го наричал Булкар Балк, което значело Българският Балх. Това той е направил явно, за да го различава от другия, царствения Балх — столицата на Балхара, защото по онова време тя се намирала в ръцете на поредните свои завоеватели — арабите, и била вече не българско, а арабско владение. За Табари като арабин е било важно да различава завладения от арабите Балх, от новия Балх в Кавказ, макар че и арабският, и кавказкият били построени от българи. А за българите било важно да запазят и за децата си спомена за своето велико източно царство и неговата прочута столица Балх и затова те нарекли своята нова кавказка столица със същото име.
После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашните свои градове Ан-дхой и Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по името на старата своя крепост Кумух, трети — с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти — Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.
Така един след друг в Кавказ израствали нови български градове — също като онези, които българите имали в своята стара земя и със същите имена, защото българите много обичали своята стара родина. И накрая в кавказките долини се появило ново българско царство — също като предишното, сякаш някой пренесъл там най-прочутите градове на Балхара.
Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседните народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ — Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.
Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опише с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като българите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани — те имат пет града.“ А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.
Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина“. А след още два-три века то станало толкова известно и прочуто, че византийските летописци го наричали вече Старата Голяма България, или Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.
От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на земя област Кох, където плодородните полета са много. Там българите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх — столицата на тяхната незабравима Балхара.
Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по душа на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си приличали — българите от онези древни времена обичали приказката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Авитохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.
Твърде много си допаднали едни на други българите и кавказците и затова станало така, че около средата на V век вождът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ — чики, шигби, шилви, лепини, маскути, свани, свано-колхи, хевсури, пшави и много други. Огромно станало неговото царство и от него започнал не на шега да се бои дори и персийският шах Ездигерд, който помнел бедите, които персите причинили на древната Балхара. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис — Именника на българските канове. Само че българите го наричали Ирник, а арменците неправилно — Еран.
Много векове траел съюзът на българите с кавказките народи. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската — БАХОИН, БАГИН и БАН.
Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кавказ и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТУР, а също със стари български имена като Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.
Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове наред българите и кавказците са живеели като съюзници и са воювали заедно срещу своите общи врагове.
Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги заобикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.
Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели многобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости — Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости произлезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.
Силно било тогава българското царство и затова неведнъж и дваж помагало и на своите северни съседи — славяните, в борбата с техните врагове. А на два пъти българите не само помогнали на славяните, но дори ги спасили от гибел. Летописите разказват, че през IV век, когато българите вече живеели в Кавказ, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значение няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено, ако и бог ги изостави“. Не след дълго и готският крал Винитарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст техния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци.“ Тогава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи — българите, и спасили тяхната земя, както пише в старите руски летописи.
А после българите спасили славяните още веднъж и за втори път им върнали свободата. Затова ето какво са писали самите славяни в Новгородския летопис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска освободиха“.
След това двойно спасение българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички славянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава, защото така антите се чувствали сигурни срещу своите врагове, а българите станали господари на още по-голяма земя. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини
