много са почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно.“ От този източник личи, че големите успехи, постигнати от българите между V и X век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твърде важни качества — силно развитото чувство за справедливост, което карало другите народи да търсят опора в тях, а също редът и законността, която царяла в тяхната държава. В отслабването на тези качества споменатият византийски военачалник е виждал главната причина за бедите, сполетели българската държава. Но дори по негово време българското чувство за чест и справедливост все още не е било напълно заглъхнало, тъй като малко по-надолу в своя разказ той съобщава, че българите никак не искали да се примирят с робското си положение и отказвали да търсят благоразположението на византийските императори: „Те — пише той — никога не бяха вкусили от благоразположението на императорите и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било че бяха съседи на този, който царуваше отвъд Дунав /тогава все още независима българска територия — Бел. авт./, и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени обичаи не се отличаваха от тамошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се предадат /т.е. да се съединят със свободните българи — Бел. авт./. И заедно решиха, че и аз трябва да направя същото.“
От тези думи личи, че чак до падането под византийско робство българите са оставали един горд и уверен в своите сили народ, който твърде трудно се е поддавал на чужди влияния. Ето защо не са прави някои късогледи съвременни социолози, които търсят в характера на българина някакви изначални отрицателни комплекси, които се появили едва ли не със самото зараждане на българите като народ — комплексът на предателството, чуждопоклонството, дивата отмъстителност и др. Ако тези автори погледнат безпристрастно към първите няколко века от българската история, които доста добре са отразени в чуждите летописи, те ще видят, че в тях за българите се говори като за един рицарски народ, непримирим в боя, но печелещ победите си винаги в открити сражения, народ, неподатлив към чуждото и дълбоко привързан към собствените си традиции, и най-важното — отличаващ се не с разрушителни инстинкти, насочени към разсипването и разграбването на продуктите на цивилизацията, а с необикновено високо чувство за справедливост и ред.
Ако днес виждаме да се проявяват и други доста отблъскващи черти, не бива в никакъв случай да виним за това древната история, или генетичните качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоки исторически удари, довели до похабяването на българския характер — ударите на две тежки робства от общо седем века, каквито малко европейски народи са преживявали и ударите на един сбъркан полувековен период, все още за съжаление незавършил, през който една безотговорна политическа сила срина и четирите стълба, върху които се е крепял някога българския характер — стълбът на държавността и чувството за ред, стълбът на здравото и почтено трудолюбие, стълбът на вярата в доброто и стълбът на семейството.
Със своята сложна историческа съдба и с необикновените духовни катаклизми, преживени от него, българският народ представлява един извънредно интересен обект за проучване не само от българската, но и от европейската наука. Защото чрез анализа на неговия път обективният учен може да проследи как дори най-високите народни добродетели могат да се разсипят в резултат на зловредни външни въздействия и погрешни политически системи.
Но ако някой иска да види истинския образ и истинската духовна наследственост на българите и онова, с което те дори до днес се отличават от някои още по-разсипани и осакатени от историческите превратности народи, той трябва непременно да погледне към най-старата българска история. И тогава ще забележи, че народът, който някои увличащи се чужди журналисти рисуват като някакво зловещо сборище от насилници и примитивна азиатска тълпа, е започнал своя исторически живот като един от най-достойните народи на стара Европа. И ще трябва да признае, че ако днес Европа се замисля дали трябва по-скоро да приеме в своите структури българите, то преди много векове не един или два европейски народа са се стремили да влязат в българските структури на управление и да станат част от организираната от българите голяма и добре уредена държава.
Като цяло най-ранната следа, оставена от българите на картата на Европа, е необикновено ярка и триумфална. Не е случайно, че като венец на българските постижения, след почти двувековна борба с Византия именно българите се оказват народът, който успява да създаде на Балканския полуостров и съседните с него земи своя независима държава — нещо, което преди това не се е удало на нито един ранен народ, включително на силните във военно отношение сармати и готи и на още по-силните хуни и авари. Значението и вътрешният строеж на тази държава струва ми се най-добре са разбрани от английския историк Ст. Рънсиман, който я нарича Българската империя, подчертавайки както нейния сложен многонационален характер, така и нейната значителна мощ.
Ако българите са успели да направят през V–VII век това, което много други народи са мечтали, но не са сполучили да постигнат, ако те са се оказали в състояние да сломят силата на една могъща някога империя, разпростряна на три континента, това показва, че не е излишно да се вгледаме по-внимателно в миналото на почти непознатия за Европа български народ. Защото съвършено очевидно е, че този народ е дошъл под европейско небе, зареден с огромна енергия, и името му дълго време се е носело като гръм, всявайки респект у неговите съседи.
На какво се е дължала тази несъмнено необикновена енергия на ранните българи и защо тъкмо на тях се е удало да създадат на Балканския полуостров своя държава и да накарат византийския император да се загради от тях със седемдесет километрова стена — едно умалено балканско подобие на Великата китайска стена? Ето един въпрос, над който си струва да се замислим, защото той все още не е разискван в научната литература.
Глава II
По пътищата, които водят на изток
Триумфалната поява на българите в Европа за мнозина историци остава и до днес необяснимо явление. Но тя става напълно понятна, ако разчупим границите на нашия тесен европейски хоризонт и погледнем далеч на изток, където се губят най-старите български следи в света.
Ако се систематизират всички стари източници, в които са споменати българите, ще се окаже, че държавата, създадена на Балканите, не е нито първата, нито единствената в целокупната българска история. От византийските източници е известно, че преди да се преселят към Дунав, българите са имали голяма държава на изток, между реките Дон, Днепър и Кубан. Тази тяхна първа родина в Европа се е наричала по думите на византийците Старата Велика България и е просъществувала, по всичко личи, дълго време, защото е спомената още през V в. от най-известния арменски историк Мовсес Хоренаци под името „българската земя във веригата на огромната Кавказка планина“. При това от нея според Хоренаци е имало две ранни български преселения, които според най-новите издания на арменската история са станали преди покръстването на Армения, т.е. преди 301 година. В най-стария български летопис, известен под името „Именник на българските канове“ и съставен около 765 г., за тази най-ранна българска земя се говори, че просъществувала в течение на 515 г. преди основаването на българската държава на Балканския полуостров, а това показва, че нейните основи са били положени през далечния II век.
В течение на повече от пет века преди появата си на Балканите българите са водили организиран държавен живот и вероятно поради това дори и след разпадането на своята първа държава в Европа те всячески се стремили да изградят свои нови държави. Едната от тези държави — Аспарухова България — е добре известна на науката, тъй като е запазена до днес на Балканския полуостров. Но малцина знаят, че по същото време, когато се появява държавата на Аспарух, в един съвсем друг край на Европа — край реките Волга и Кама — възниква и още една българска държава известна в историята като Волжка или Волжко- Камска България. Тази голяма, но за съжаление вече полузабравена, българска държава е била създадена от брата на Аспарух — Котраг, който се насочил със своята част от българите на изток и успял да обедини под своя скиптър множество приволжки народи. И в резултат на нейната поява, в течение на повече от пет века на картата на Европа е имало две Българии — една на Балканския полуостров и втора край Волга, прочута някога като голям търговски център и като значителна военна сила.
През 1225 г., когато войските на Чингиз хан завоюват Русия, споменатата Волжка България отбива монголския удар и става известна с това, че единствена от много други царства нанася поражение на непобедимите по онова време монголци. Но единадесет години по-късно в резултат на специално подготвена
