монголска кампания, в която са участвали пет големи армии, ръководени от преки сродници на Чингис хан, Волжка България престава да съществува и на света остава само една българска държава — тази, която днес виждаме на Балканския полуостров. Фактът, че древните българи са създали в Европа не една, а цели три държави, е сам по себе си знаменателен в историческо отношение. От него личи, че големите успехи, постигнати от българите в ранната история на Европа, са свързани с това, че те са дошли на този континент не като неорганизирана тълпа, а като народ със свои древни държавни традиции. Дори там, където някогашните българи са се преселвали в сравнително малка маса, като например в Италия, твърде скоро на географската карта са се появявали селища, а някъде и цели райони, наречени по тяхното име. Спомен за това се е запазил в названието Италианска България, която е носила през Средновековието една област в Северна Италия, открита благодарение на проучванията на проф. В. Бешевлиев, а също в името на планината Булгерия, което съществува и днес. Способността на ранните българи да имплантират своето име навсякъде, където ги е отнасяла историческата съдба, е свързана несъмнено не само със силния им военен заряд, но и със здравите вътрешни традиции на техния народен живот, главен стожер, на който е била рано развилата се у тях държавна система.
Нека, затова видим какъв тип държави са изграждали ранните българи и откъде са дошли характерните за тях държавни традиции.
Начело на всяка от ранните български държави е стоял владетел, който е носел особената титла КАНА СУБИГИ, зафиксирана многократно в надписите, оставени от Аспаруховите българи, а също и в материали от района на по-старата по време Кубратова или Велика България. Подобна титла не се среща в нито една от известните на науката европейски или източни държави, включително и в тюркско-монголските държави, в които титлата на владетеля е ХАН, но никога не се явява под формата КАНА СУБИГИ. Тази особеност, както и оригиналните звания КАНАР-ТИКИН, КАВХАН, БАГАИН и др. показват, че българската държавност е възникнала на своя собствена основа и не е била повторение на държавността на някой друг народ.
От достигналите до нас летописи личи, че в ръцете на българския владетел е била съсредоточена огромна власт. Единствено той е бил човекът, който е имал правото да присъжда и отнема звания, да назначава или освобождава държавните функционери и магистрати. Но всичко това той е вършел, придържайки се към редица стародавни български традиции и преди всичко — традицията да се раздават рангове в съответствие с личните достойнства, показани в държавните дела и особено на бойното поле.
По всичко личи, че върху този принцип се е основавала не само държавата, създадена от Аспарух на Балканския полуостров, но и по-старата българска държава — Велика България. И до днес сред част от кавказките народи, които някога са влизали в състава на тази държава, е запазена старинната българска дума КАНА, която значи вожд, старейшина. Тази особена дума едва ли е била пренесена в Кавказ от тюрките или монголците, у които съответната титла е ХАН, а не КАНА, а следователно тя е един далечен спомен от древните българи, у които върховната титла е била КАНА СУБИГИ.
Вторият човек след КАНА е носил у българите особеното звание КАВХАН, което също не се среща в тюркските и монголски държави. Това звание се открива паралелно в Дунавска България и в Източен Кавказ, където то звучи като КАВХА и е останало несъмнено също като спомен от Старата Велика България.
Най-висшите магистрати в българската държава са носили титлата БОИЛА, а войсковите командири са били наричани БАГАИНИ. И двете споменати титли имат подобни на себе си най-вече в Източен Кавказ сред вейнахските народи, в чиито езици думата БОИЛА значи господар, а думата БАХОИН — воин, защитник.
Запазването на тези специфични древнобългарски понятия сред споменатите народи показва, че най- старата българска държава в Европа, изградена някога край Кавказ, се е основавала на същите принципи, както и държавата, изградена от Аспарух на Балканския полуостров. Или, казано с други думи, Старата Велика България на Кубрат е била държава от абсолютно същия тип, както и по-късната по време Аспарухова България.
Старинната българска държава край Кавказ е оказала някога значително влияние върху съседните с нея кавказки народи. Това личи не само от споменатите примери, но дори и от някои мъжки имена, характерни за народите от посочения район. Сред адигите в Северен Кавказ се среща цяла редица мъжки имена, образувани от древната българска титла КАНА, а именно имената КАНО, КАНА (мъжко име), КАНУКО, КАН- ШАХ, КАН-ШАО и дори КАН-ШОБИ, последното от които напомня по нещо древното българско звание КАНА СУБИГИ. А твърде разпространени в същия район са и мъжките имена БУУЛА, БУЛЯ, БАГИ, БАНО, КАВХАН, напомнящи старинните български титли БОИЛА, БАГАИН, БАН и КАВХАН.
Модата да се употребяват подобни имена едва ли би възникнала в Северен Кавказ, ако не беше старата българска държава. Благодарение на тях става ясно, че тази държава, наречена от византийските историци Теофан и Никифор с израза Старата Велика България, действително е отговаряла на своето име — характерните за нея традиции са били заразителни за съседните народи и са повлияли дори върху имената, с които те са кръщавали своите деца.
В течение на много векове българската държава се е намирала в долините на Кавказ и затова във всички най-ранни летописи се говори за „българската земя в Кавказ“, а също и за българите при Каспийските врати /Източен Кавказ/, за българите, които дошли от планината Имеон и се заселили в кавказките градове и т.н. В степите и равнините на север от Кавказ — в днешна Украйна — българите проникват сравнително късно, затова там реални остатъци от българското минало се откриват само в няколко стари градища от древнобългарски тип — Цимлянското градище, Маяцкото градище и др. Но в кавказките планини, където българите и съюзените с тях народи са се спасявали в течение на векове, са запазени стотици стари български следи. И до днес в Северна Грузия сред сваните, хевсурите и други малки народи звучат десетки старинни имена, в които са вградени древни и вече полузабравени български държавни титли — БОИЛА /по кавказки БУУЛА, БОЛА, БИИЛА/, КАН, БАН и др. Примерите от този тип в Кавказ са стотици. Така например наред с обикновените и добре познати имена ДАН и ВАСО там откриваме и името ДАН-БОЛА и ВАСА-БИЛАЙ, образувани с помощта на старото българско звание БОИЛА. Наред с имената КАРДАМ и САРДАМ се откриват и дериватите КАРА-КАН, САРДА-КАН, наред с имената СУР, ГУРО, БУРО, РАИ, ГРУО, ТЕМ, ЛЮЦ, УТ, ИТА (някои от които се срещат и у нас като Гуро, Буро, Райко, Груйо и Темчо), в Кавказ се откриват и по- сложните варианти СУР-БУЛА, ГУР-КАНА, БУР-БУЛА, РАЙ-БУЛ, ГРУ-БУЛА, ТЕМ-БОЛА, ЛЮЦ-КАН, УТ-КАН, ИТА-БАН и т.н. Общо в Грузия и Северен Кавказ се наброяват 278 стари народни имена, подобни на наши стари български имена, а 36 от тях съдържат и старинните български държавни титли. Но откриването на тези имена стана възможно като се заех с грузинския език и се направиха подробни справки в Речника на грузинските имена от академик Ал. Глонти и в Справочника на личните имена на РСФСР, издаден в 1981 година.
Днес вече е очевидно, че старата българска следа в Кавказ е била твърде мощна и внушителна, особено, ако се има предвид, че там наред с изредените по-горе несъмнено български следи се срещат и имена като Булгарук, Кубра, Кутрангче, Аспарук, Крунцо, Омиртха, Дзвинис, Бориси, Борели, а едно от най- разпространените имена е Кардан, което носи дори фамилията на един от най-големите тамошни езиковеди — Карданов. Дори в самия стил на образуване на мъжките имена там се открива една доста забележима българска следа. Тя лъха от кавказките имена като Крунцу, Гунцу, Кинчо, Куно, Кунцу, Кунцул, Кузман, Кону, Конде, Кичо, Киту, Кипра, Коте, Коче, Лило, Лоло, Лулу, Манчу, Мушку, Микейче, Санче, Сирма, Пело, Пеко, Дако, Дешо, Дичо, Дашико, Дачи, Боко, Бечо, Ташу, Тоту, Туше, Толи, Тако, Титко, Дило, Дил- чу, Джуро, Джако, Джеку, Джаро, Джото, Джиджо, Джуджо, Ца-ку, Цацку, Цанко, Цеку, Цото, Цоко, Цхона, Чачо, Чико, Шано, Шангу Шаро, Шале, Шико, Шила и мн. др.
Удивителното в случая е, че съвпадат почти изцяло не само споменатите кавказки примери с българските имена, но са почти еднакви и суфиксите в тях. На нашите суфикси ЧО, КО и ЧЕ в имена като Крумчо и Ванче там съответстват суфиксите ЦУ и ЧУ, КО, КУ и ЧЕ. А най-честият завършек в споменатите имена е окончанието О, както и в нашите народни имена.
Със своя внушителен брой тези старинни имена подсказват, че за да бъдат те толкова широко разпространени на територията на Грузия и Северен Кавказ, причината може да бъде само една, а именно, че някога в кавказките планини се е преселила значителна маса население от съседните български територии. От това личи, че съседната с Грузия Велика България е била богата на население държава, а не някакъв рядко населен степен район, както си представяха повечето от досегашни историци.
Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя народ, съобщава, че земята, в която живеел той,
