някога принадлежала на българите-оногундури, които били многоброен народ „по-многобройни от пясъка в морето“. А това доста добре обяснява защо, разпръсквайки се по света, българите са създали още две държави и защо в Кавказ са оцелели толкова много старинни български имена.
Но от сведението на Коган Йосиф личи и още нещо. То подсказва, че по времето, когато българите са живеели край Кавказ, заеманата от тях територия, е съвпадала по граници и размери с територията на по- късния Хазарски каганат. Ако искаме да разберем какви са били размерите на първата българска държава в Европа, най-добре е да се вгледаме в картата на хазарския каганат — една доста голяма по мащаби държава, която през десети век, когато е писал каган Йосиф, се е простирала от Каспийско до Черно море.
Несъмнено е, че след като българите според самия хазарски каган са били предишните господари на земята, в която царувал той, тогава тяхното старо царство — Велика България — трябва да е обхващало същия обширен район, на който е била разположена по-късната Хазария, т.е. районът между Каспийско и Черно море заедно със съседните степи и северокавказките долини. Старата Велика България се оказва една наистина велика по своите размери страна. Но тази истина изпъкна едва в последно време, когато беше открито неизвестното по-рано писмо на хазарския каган.
На този фон вече се вижда, че не само поради своя висок боен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи още при своето първо появяване в Европа. Това те са направили и защото са били доста голям по численост народ, под чийто контрол се е намирала в течение на векове значителна по размери територия, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи към тях племена — алани, касоги и част от източните славяни.
При преселението на Аспарух отсам Дунава заедно с него се появяват северите — едно голямо източно славянско племе, което е било свързано с българите още преди тяхното идване на Балканския полуостров. На това племе, което обитавало някога Северската земя, разположена край р. Донец, Аспарух поверил важна функция — поставил го да брани част от най-уязвимата южна граница на ранна България в съседство с Византия. Прародината на северите — Северската земя край р. Донец — по времето на каган Йосиф е била част от Хазарската държава. А след като Хазария е била наследница на по-предишната Велика България, ясно е, че славянският народ севери в стари времена е бил част от населението на Велика България и по тази причина се е ползвал с твърде високо доверие от Аспарух. За славянския произход на северите най- важно доказателство е това, че византийските хронисти описват тяхното преместване към старопланинските проходи като част от преместването на седемте славянски племена. Друго доказателство за техния славянски корен е името на северския княз Славун, който бил отвлечен от византийците заради многото неприятности, които им създал, и бил зверски убит от императорските палачи. Но самото име на северите отдавна е обект на научни спорове, защото те не са заемали северния край на славянските земи и по местоположение би трябвало да се наричат по-скоро южани, отколкото севери. Някои учени предполагат, че северите са били древно скито-сарматско племе, което по-късно се смесило със славяните. Във връзка с това, интересен е следният детайл. В някои езици от памирската група думата СЕВЕРИ означава „конници“, „конен народ“. Ето защо не е изключено името севери, както и името анти, да е възникнало под влияние на езика на древните българи, които също са принадлежали към скито-сарматската група народи. Голямото доверие, което Аспарух оказал на северите, за разлика от другите, заварени от него на Балканите, племена, показва също, че е съществувало някакво чувство за близко родство между тях и Аспаруховите българи. А за това, че северите и българите са били близки съседи още по времето на Кубрат, говори фактът, че дори през XI в. край източните граници на Северското княжество в Украйна е имало значително древнобългарско население, управлявано по стара традиция от боили, могути и други български сановници. Към това старо население се обръща мислено притиснатият на бойното поле от куманите руски княз Игор със следните печални възклицания: „А вече не виждам моя силновластен и богат и многовоен брат Ярослав с Черниговските боили и с Могутите, и с Татраните, и с Шелбирите, и с Топчаките, и с Ревугите!“ Първите две от споменатите старинни звания — боили и могути се срещат и в България като „боила“ /понякога „буле“/ и „маготин“. Третата титла „татран“ е открита от К. Менгес сред грузинските диалектни думи, където тя означава „силен боен кон“ и вероятно е била пренесена от древни български преселници. Това показва, че по-голямата част от войската на брата на княз Игор — Ярослав — се е състояла от старо българско население, което първо е встъпило в бой с куманите-половци. Ето защо може да се предположи, че не само Аспарух е имал високо доверие към северите, но и киевските князе са изпитвали същото доверие към останалите сред северите древни българи. Взаимното проникване на българи и славяни в онези краища е изковало явно трайни исторически връзки, за което говорят и редица допълнителни факти.
Откриването на гроба на българския кан Кубрат край р. Днепър напоследък показа, че територията на някогашната Велика България е била твърде обширна и е включвала както земи, населени от древни българи, така и земи, населени от славянски племена.
А следователно потенциалът, който са притежавали древните българи и с който те са жънели успехи на много европейски фронтове, е включвал не само техния собствен народ, но и значителни славянски маси, а също част от обитателите на Северен Кавказ. Това обяснява защо във византийските, а също в готските летописи се говори за множество общи походи на българи и славяни още преди образуването на българската държава на Балканите.
От историческите източници личи, че славяните, които са влизали в състава на българските държави, са придобивали същите държавни и военни рангове, както и самите Кубратови и Аспарухови българи. В ранните български надписи наред с велможите, които носят древни български имена, се срещат и велможи, които носят славянски имена и старинни български титли. Например: НЕСУНДИК БАГАТУР, СТАС ЧЪРГУБИЛЯ, ОСТРО-БОГОИН, СЛАВНАС БАГАТУР-БАГАИН /вероятно преиначено от Славун/, боляринът ЧЕСЛАВ от двора на Борис, БОГДАН ИЧИР-ГУ БОИЛА, ВОЙТЕХ /Георги Войтех/ от рода на КАВХАНИТЕ и др. Някои от тези славянски по произход велможи са изпълнявали твърде високи функции в Аспарухова България — например вождът на северите Славун, Крумовият пратеник Драгомир, натоварен да води преговори с Византия, Стас чъргубиля, който е изпълнявал ролята на външен министър при Борис в 866–869 г., Чеслав, на когото Борис поверил грижите за св. Ангеларий, или Несундик /Сондоке/ багатур, който е бил специален пратеник на българския владетел на Осмия вселенски събор и пр.
Особено бързо нараства броят на титулованите с висши държавни звания славяни към края на X век през царуването на Самуил. Между най-видните негови царедворци откриваме следните славянски имена: Добромир — господар на Верея, Драгшан — господар на Воден, болярите Драгомъж, Тихон /Димитрий Тихон/, Зарица и др. Броят на тези несъмнено славянски по произход големци в Самуиловия двор е почти толкова голям, колкото и броят на големците с източни древнобългарски имена — КРАКРА /от перс. „кракра“ — украшение/, ИВАЦ /ср. перс. име Иваз/, ЕЛЕ-МАГ /от бълг. „елем“ — първи/, СЕРМОН, НЕСТОНГ и пр.
От имената на ичиргу боилата Богдан и последния български кавхан Войтех /1072 г. / личи, че през X–XI в. най-висшите държавни служби след царя са били еднакво достъпни за хората с древнобългарски и славянски произход. Същевременно издиганите на тези служби славяни са получавали по традиция старинни български дворцови звания, което показва, че обща за цялата държава е била не славянската, а древнобългарската държавна система.
Явно е, че откритият достъп на всички мъже до военната власт в зависимост от техните лични качества, характерен за българската държавност, е давал в равна мяра възможност не само на българите от потеклото на Аспарух, но и на най-изявените славянски поданици да достигат до най-високите стъпала на държавната йерархия. С това българската държава изпъква не само като добре организирана, но и като доста напредничава за времето си държава, тъй като откритият достъп до властта за всички съсловия и етноси по онова време се е срещал твърде рядко дори в европейските държави. Активното приобщаване на балканските славяни към българската държавна система е довело до това, че една от най-висшите древнобългарски държавни титли ЖОПАН твърде скоро е станала обща за българите и съседните с тях славяни. И ако в най-ранните надписи се откриват само българи, които носят тази титла, например двамата велможи БОИЛА ЖОПАН и БОЙТАУЛ ЖОПАН от надписа, намерен в Надь сент-Миклош, или ТОРТУНА ПИЛЕ ЖОПАН в надписа на прабългарски език от Преслав, по-късно същото звание се разпространява нашироко на Балканския полуостров и прониква дори сред сърбите и власите, чиито най-известни владетели са Стефан жупан и Мирча жупан.
Отвореността на българската държавна система е изиграла решаваща роля за разпространението на
