които са образувани част от тези разнообразни български изрази — глаголите: тупам, пердаша, катурвам, обръщам, търкалям, капичвам, бъхтя, газя, кундя, тръшкам, цепя, цакам, пухам, цапардосвам, мачкам, дъвча, перкам, вършея, трепя, запокитвам, запращам, бъркам, хвърлям.
Откъде се е взел този необикновен и като че ли неизчерпаем извор от особени български думи за победа и надделяване? Защо те са толкова много в българския език и кой ги е създал? Ето един въпрос, над който никой досега не се е замислял. Макар че има защо да се замислим над него, особено след като историята ни сочи, че сме потомци на един победоносен и несломим някога народ.
Човек трябва да е полусляп, за да не се досети, че този поток от цветисти изрази е отглас от езика на древните българи — и не само от техния език, но очевидно и от техния дух. По всичко личи, че умението на някогашните българи да измислят ярки и колоритни изрази не е отстъпвало на буйната шеговитост на някогашните запорожци, запечатана в духовитото писмо до турския султан.
А това, че в българския език и до днес искрят и припламват такива изрази, показва, че грешат тези, които са обявили древните българи за напълно изчезнал народ. Ехото от тях се чува в стотици особени думи, при това интересно е, че най-силно звучи то в думите, свързани с битките и мъжките единоборства — най- любимото занятие на нашите български предци.
Когато един силен и голям народ се смали, остават езиковите следи от неговата мощ, по които личи предишният му ръст и сила, подобно на това, както когато един едър човек измършавее, остават старите му костюми, по които може да се познае колко могъща е била някога неговата снага. Затова нека се вгледаме внимателно в неизчерпаемите и един от друг по-духовити изрази, с които българинът дори до днес изразява своето ликуване над победените противници. От тях можем да научим твърде много за себе си като народ — много повече от онова, което може да се открие в пожълтелите от времето страници на историческите летописи.
Всяка от тези думи е подобна на рядка птица, излетяла от устата на нашите забравени предци и достигнала до днес благодарение на това, че се е предавала от поколение на поколение и от човек на човек. И ако тръгнем подир гласовете на тези птици, те ще ни отведат към своите далечни гнезда — местата, в които са се зародили тези изрази за победа и откъдето те са били пренесени в днешна България.
Досега никой не се е сетил да тръгне подир думите, с които българите изразяват своето тържество над врага?! Или подир думите, с които се наричат най-древните и най-широко употребявани и до днес бойни инструменти — ножа, брадвата и сопата, които в България имат също твърде много имена. Оръжията от типа на ножа в България се наричат със следната поредица от названия: нож, кама, сабя, меч, палаш, косер, чекия, черенче; а и за брадвата има много имена. Някои от тези думи — като палаш, косер, брадва, пелка, манарка — не се срещат сред славяните, а други — като сабята — чрез самата своя форма показват, че са от източен /неславянски/ произход. Но най-много имена има най-старото оръжие — СОПА, ПРЪЧКА, ТОЯГА, ЧОМАГА, ЦЕПЕНИЦА, ТЕГАРЧУК, ДРАКОЛ, ДРЯНОВИЦА, КРИВАК, БУХАЛКА, ШИБАЛКА, ДЖОП, КОПРАЛЯ, ГЕГА, ЦАП, ВЪРЛИНА и др. Несъмнено е, че и в този случай пред нас е същото явление, както и при думите, свързани с победата — повечето от тях са твърде особени и трудно се откриват на славянска почва. Очевидно не е случайно, че ножовете и сопите в българския език носят толкова много имена. В тях също е запечатано ехо от гласа на древните българи, при това както ще видим по-долу — доста звучно ехо.
Всеки народ, който е участвал при образуването на днешните българи, е донесъл своите собствени бойни изрази и собствени названия на основните видове оръжия. Древните българи са дошли на Балканския полуостров от изток, където са се намирали техните най-стари земи. Затова нека погледнем къде в земите на Изтока се срещат бойни изрази и думи, сходни с тези, които се срещат в днешния български език.
Ако се пренесем мислено в Кавказ, в чиито подножия се е намирала някога Стара Велика България, ще се натъкнем на цяла редица интересни думи: КАБИЗЕ /руша, капичвам/, ГАТУН /гътвам, преобръщам/, ЗАТЕРИ /затривам, убивам/, БУХИЗЕ /бухам, бия/, РИЩУН /удрям, ритам/, ХАЛЛУ /съсипвам, халосвам/, РЕГЪА, РУКВА /коля, ръгам/, ДАВИ /бия, гоня — срв. тук с българския израз „кучето дави вълци“ / БЕРДАХЕС /съсипвам, пердаша/, КЕТАР и ГАТАР /подскачам, прекатурвам се/, БИЧИЗЕ /режа, бича/, БАЧЕС /мачкам/, ДЖАБУ /цапвам, чукам/. Не е трудно да се види, че тези особени думи (които цитираме тук по С.М. Хайдаков „Сопоставительньш словарь дагестанских язьжов“ М., 1971) много напомнят за някои от необяснените досега български глаголи, свързани с боя и мъжките единоборства — гътвам, бухам, ритам, пердаша, катурвам, мачкам, цапвам. А това показва, че ако не всички, то поне част от посочените думи, са пренесени на Балканския полуостров от старата българска земя при Кавказ. Сред някои от народите, които имат и до днес тези особени глаголи, се срещат военните звания КАНА, СЕБЕ и КАВХЪА, напомнящи българските държавни титли КАНА СУБИГИ и КАВХАН, от което личи, че споменатите бойни думи са свързани с древната българска среда край Кавказ и са били пренесени на Балканите от Аспаруховите българи.
Показателно е, че в някои от кавказките езици — като например аварския език — изразът „падам, загивам“ звучи като ГИНА, а наред с това се срещат и думите ЗАТЕРИ, ГАТУН и КАБИЗЕ, напомнящи в звуково и смислово отношение доста силно българските форми ЗАТРИ СЕ, ГЪТНА СЕ и КАПИЧНА СЕ.
За да бъде представата ни за бойните термини съвсем точна, налага се освен в Кавказ да надникнем и в най-старите български земи, които са се намирали между Каспийско море и Памир. В старите езици от посочения район се откриват следните особени понятия: ГИНА /загивам/, ЦАП /цапвам/ и ЦАП /бухалка, цап/, ЦАПЕРА /цапардосвам/, БОХТЙА /бъхтя/, ЦАК /бия, цакам/, ТЕРС /преобръщам, тръшкам/, ФЪРГЪН /хвърлям, хвъргам/, КХАТА, ГАТА /убивам, гътвам/, ТУБ, ТЕП, ТЕ-ПАН /бия, тупам/, ЦЕФТ /цепя/, ДЖАСТ /хвърлям, джаскам/, ТАП /дребен човек, „тапа“/ и др. Явно е, че някои от нашите бойни глаголи са изминали дълго пътешествие — първо са се появили в най-старата българска земя край Памир, а след това са звучали и край Кавказ.
Глава VI
Тайните на най-старите български вождове и царе
Дългият исторически път, изминат от българите, е осеян с твърде много интересни следи. Но от всички тях най-удивителни са несъмнено следите, оставени от първите български вождове и царе — хората, с които започва началото на българския род. В историята са оцелели няколко имена на ранни български вождове и царе — ЗИЕЗИ /споменат в Хронографа от 354 г./, ВУНД или ВАНАНД /вожд на българите, преселени в Армения преди III в./, вождът ЕРАН /споменат от Егише през 439 г./, предводителите БУЗАН и МУНДО /около 505 г./, кутригурските и утигурски вождове Синион, Хиниалон, Сандилх и Заберган /около 550 г./, вождовете на италианските българи Алциок /632 г./, Алцек /след 668 г./, Одолган и др.
Запазени са, макар и без точна датировка, и имената на трима български царе, живели някога в най- старата българска земя край Имеон — Кардама, Ила и Саса-Бинду. А също и имената на основателите и най-старите владетели на първата българска държава в Европа — Авитохол, Ирник, Гостун, Курт /Кубрат/ и Исперих /Аспарух/.
Една обща и постоянно повтаряща се особеност на посочените ранни български имена е, че те се срещат изключително сред иранските народи и особено в района на Памир и Хиндукуш. Сред тамошните източноирански народи и в Персия се откриват следните имена: Зизаис /срв. бълг. Зиези/, Вананд /бактр. Победоносен/, Ейрник, Бузан /с вариации Май-Бузан и Митра-Бузан/, Хин и Хинду /срв. бълг. Хиниалон/, Забер и Забердаст /срв. Заберган/, Кардам, Гостам, а също две близки вариации на имената на Кубрат /Курт/ и Аспарух /респ. Гурд и Гобрай и Аспар и Испер/. Характерно е също, че повечето от споменатите имена имат своята дълга история на иранска почва. Така например имената Вананд и Кардам се срещат в Бактрия още през I–II век. Името Бузан е познато дори от времето на Александър Македонски /IV в. пр.Хр./, когато срещу него е воювал пълководецът Митра-Бузан. А имената Гурд и Гобрай и Аспар /респ. Испер/ са познати още от асировавилонската епоха т.е. от V–VI в. пр.Хр.
Всеки, който се запознае с добре известния на световната наука речник на древните ирански имена, съставен от Ф. ЮСТИ (1895 г.), ще открие без затруднение близки подобия на почти всички ранни български имена. При това твърде често на иранска почва се откриват всички разнообразни варианти, под които е известно дадено древнобългарско име в историческите летописи — например трите варианта на името на Аспарух — Исперих, Аспарух и Еспор, двата варианта на името на Кубрат — Курт и Кубрат, трите варианта, под които се среща името на ранния български княз Вананд — Венд, Вунд и Вананд и т.н.
Тези особености показват, че по своя произход древните българи са били доста тясно свързани с
