всичко личи, че това име е твърде старо, тъй като в древногръцките източници Кубан е известен като Куфис. Второто име Кучй-булгар стои вероятно във връзка с едно от имената на р. Днепър — Кочо, или Куч. В някои източноирански езици думата КУЧ означава „уста, устие“, а това показва, че с името КУЧ или КОЧО е било наричано някога най-долното течение на р. Днепър, край което според готския историк Йорданес някога действително са се намирали стари български поселища.
Двете имена Купй-булгар и Кучй-булгар се оказват твърде прозрачни по смисъл и първото от тях е означавало несъмнено кубански българи, а второто — днепърски, приднепровски българи. А еднаквият суфикс И, чрез който от думата КУП е било образувано името КУПИ-булгар, а от КУЧ — думата КУЧИ-болгар, е също твърде показателен. Подобен завършек се среща и до днес твърде широко в памирските имена на народи — например в името на малкия народ ХУФИ, образувано от названието на р. ХУФ, в името на друг малък народ — ЯГНОБИ, образувано от названието на р. Ягноб. Моделът на образуването на споменатите две имена на български клонове се оказва от източно-ирански /памирски/ тип и това едва ли следва да ни учудва, след като не едно и две ранни български имена и думи гравитират към индоиранската езикова среда.
Твърде важно е и името на главния български клон — ОНОГУНДУР, от което са призхождали директно прочутите български канове Кубрат и Аспарух. В някои арменски източници то се среща и произнася като ОЛХОНТОР, което подсказва, че старите арменски географи са го свързвали може би с името на някогашната река Олонта — днешната Кума. Но за да си обясним съвсем точно смисъла на това дълго име не е излишно да припомним, че в ранните източници наред с оногундурите се среща и народ с име ОНОГУРИ, което звучи доста сходно с това на оногундурите.
Как и защо в ранната история са се появили тези две доста сходни и очевидно свързани едно с друго имена — оногури и оногундури? На този въпрос най-добър отговор дават езиците, които се говорят в Памир и Хиндукуш. В тях се срещат две успоредни понятия — ГУР — род и ГУНДУР — сборище, народ. А това показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ са по същество имена-изрази, първият, от които трябва да се чете като ОНО-ГУР, а вторият като ОНО-ГУНДУР и които вероятно са различни форми на едно и също име, възникнали на памирска почва. Що се касае до думата ОНО, която стои в началото на двете имена, тя напомня санскритската дума УНА — висок, главен, а също източноиранското понятие ОНО — издигам, извисявам, което показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ следва да се преведат като главния, централния народ.
Един твърде податлив на превод древнобългарски израз е запазен и в Именника на българските канове. Той се открива в пасажа, в който се разказва за преврата, извършен от кан Кормисош, който свалил от властта стария царски род Дуло. „Този княз — съобщава Именникът — отстрани /от властта — Бел. авт./ рода Дулов сиреч Вихтун.“ Какво означава пояснителната дума ВИХТУН не е трудно да се изясни, ако надникнем в източно-иранските езици. В тях от древни времена се среща корена ВИШТУНКАИ — избран, предопределен; а това показва, че изразът „рода Дулов сиреч Вихтун“ означава „рода Дулов сиреч предопределения да управлява“.
Най-ранната датирана следа от българите беше доскоро латинският хронограф от 354 г., в който са изредени имената и прародителите на 25 източни народа, обитавали някога района, който се простира между Кавказ и Памир. За българите в този хронограф се говори, че техният прародител се казвал ЗИЕЗИ, докато прародителят на арменците се казвал Мамсвир, на асирийците — Асир, а на арабите — Арам.
Името ЗИЕЗИ, с което е наречен прародителят на българите, напомня най-вече имената, с които наричат своите прародители и до днес войнствените източни народи, населяващи долините на Памир и Хиндукуш. И днес там съществува традиция към имената на прародителите да се прибавят думите ЗИ и ЗАЙ и примерите за това са твърде изобилни. Едно афганско племе нарича своя прародител ХОИЗИ, друго — АЦАКЗИ, трето БА-РАКЗАЙ и т.н. Но най-ранният исторически пример от този тип се открива сред имената на прародителите на Херодотовите скити — Колаксай, Арпоксай и Липоксай, които всички завършват с особената дума САЙ, близка по смисъл до памирските думи ЗИ и ЗАЙ, проблясващи в името ЗИЕЗИ.
От тези примери още веднъж личи, че началото на българската следа в историята трябва да се търси сред народите от скитския и сарматски кръг и че българите са почти толкова стари на света, колкото са били и древните скити.
Трудно е да се открие какъв точно смисъл са влагали древните българи в името на своя прародител ЗИЕЗИ, но ако се заровим в санскритския език, близкородствен с някогашните скитски езици, ще открием в него една особена дума ЗИЕШЗА, която значи „издигнат духом, просветлен“. Но най-интересно е може би това, че в най-разпространения памирски език — паш-то, известен и като пахто и пушту, се среща коренът ЗЕЕЗ — раждам, от който произлиза думата ЗЕЕЗ-АВУНКАЙ — родоначалник, баща на рода. Ако се съди по този памирски израз, името ЗИЕЗИ е означавало просто „родоначалникът, бащата на рода.“ А как то е попаднало в Латинския хронограф от 354 г. не е трудно да се обясни. Може да се предположи, че съставителят на Хронографа е бил някой образован римлянин, който е забелязал непълнотата в по-стария препис на Хронографа и е запитал някой познат му древен българин от кого произлиза неговият народ. Неговият събеседник е отговорил може би с думата ЗЕЕЗ — родоначалник, а още по-вероятно с производната от нея форма ЗЕЕЗИ, която означава по памирски буквално „от родоначалника, от бащата на рода“. А римлянинът, приемайки обяснението му като лично име на родоначалника, е вписал в Хронографа, че прародителят на българите се казва Зиези. Възможно е и още едно обяснение. В някои памирски езици като сариколския се среща думата ДЗИЕДЗ, която значи „благороден елен“ и има същият смисъл както думата АВИ — сърна — в легендата за Авитохол, разгледана по-горе. От това название може да се образува притежателната форма ДЗИЕДЗИ, която на сариколския език означава буквално „от елена“. В такъв случай името ЗИЕЗИ може да се окаже синоним на АВИТОХОЛ. И до днес всички памирски народи — пуштуни, сариколци и др. свято вярват, че елените и сърните са благородни животни и пратеници на небесните богове и като израз на тази стара вяра по най-високите скали на Памир и Хиндукуш се виждат стотици изображения на елени, сърни и планински кози. Ето защо равновъзможно е името Зиези да произлиза от памирския корен ЗЕЕЗ — родоначалник и от другия памирски корен ДЗИЕДЗ — благороден елен. Характерно е също, че освен памирските езици трудно може да се открие някой друг език, с чиято помощ да се обясни това древно име. В тюркските езици липсват корени от този тип, защото при тях поначало твърде рядко се среща звукът „З“ и досега не е открит нито един случай на неговото повторение като в думата ЗИЕЗИ. Ето защо както по своя смисъл, така и по своята звукова форма името ЗИЕЗИ е една типична старинна памирска думи и това е твърде важно за българската история.
Характерно е и това, че освен за памирските езици подобни думи и имена са били присъщи единствено на преселилите се от изток индоирански племена — древните скити и сармати. В Северен Кавказ, в съседство с който са живеели многобройните скитски и сарматски племена, а след това и древните българи, се среща името ЗИУС, което значи „висок, превъзходен“. А сред сарматите, които са се преселили в първи век в земите на север от Дунава, един от най-известните царе е бил споменатият вече ЗИЗАЙ, записано на латински като ЗИЗАИС, което вероятно е образувано от същия прастар памирски корен, както името на родоначалника ЗИЕЗИ.
Най-старата латинска следа за българите определено води към войнствените и прочути някога индоирански народи, част, от които са били и преселилите се в Европа сармати, но това далеч не е единствената диря, на която заслужава да се обърне внимание.
Откритите напоследък материали показват, че няколко века преди българите да бъдат отбелязани в споменатия латински източник, в индийските книжовни паметници се заговорва за народ с име БОЛХИКИ или БАЛХИКИ, който живеел на север от Индия в областта БАЛХ. В най-ранните арабски съчинения земите, населявани от този народ, са наречени БУЛГАР или БАЛХАРА, което е един важен белег, че споменатите в индийските източници БОЛХИКИ са далечни исторически предшественици и роднини на ранните европейски българи. Съхранили са се само три имена на царе и две на роднини на болхиките — КАРДАМА, БИНДУ /САСА-БИНДУ/, ИЛА, ШАЛЯ и ВИДУ-РА. Но интересно е, че някои от тях имат прилика било със стари български имена като Кардам, било със съвременни имена като Шальо, Видул и Биндьо.
Важна следа, свързана с ранните българи, се открива и у арабския книжовник Ел-Балхи. Този любознателен пътешественик съобщава, че запитал някога българите как наричат Бога и идола, на който се кланят. И получил от тях отговор, че Богът се нарича при тях ЕДФУ, а идолът — ФА. Същата дума ФА според издателите на Балхи се среща и до днес в земите край Памир и в съседна Фергана, където означава „кумир, идол“. А древните корени и на двете споменати дума водят отново към санскритския език. Първата от тях
