иранския кръг народи и по-специално с източноиранските народи, обитавали някога подножията на планината Имеон, където единствено се появяват в ранната история имена като Вананд и Кардам.
Заслужава внимание и още нещо. Преди да се появят сред българите, имена като Кубрат, Аспарух и др. се срещат най-вече сред старите ирански и индоирански народи, при това най-често като имена на велможи и дори царе. Сред древните перси този тип имена се явява най-вече сред хората от висшето съсловие. А сред един малък източноирански народ, известен с името дейлемци, при царете се срещат следните имена — Аспар, Кубра — баща на Аспар, Забер /срв. бълг. Заберган/, Виндад /срв. бълг. Венд/ и др.
Налице е твърде тясна връзка между имената на ранните български аристократи и старите ирански и индоирански аристократи — толкова тясна, че почти всяко ранно българско име повтаря името на някой древен цар или царедворец от иранския кръг.
Досега тази особеност не е забелязана, затова ще се спрем специално на нея. Името Аспарух има като свои подобия следните ранни индоирански имена: аланския княз Аспар, живял през шести век, дейлемските князе с име Аспар, сарматския княз Аспург, мидийския княз Гаспар, персийския велможа Испер и др. Имената на Аспаруховите братя — Бат-Баян, Котраг — повтарят тези на персийския велможа Батай и скитския цар Котракс. Името на прочутия български владетел Крум има като далечен предшественик източноиранското име Грум-бат, което през четвърти век е носил царят на хионитите. Името на Крумовия син Омуртаг напомня името на сарматския княз Амердаг, името на Кардам напомня за древния господар на Балх — Кардама, името Зиези напомня това на сарматския княз ЗИЗАИС, живял през трети век, а името Вананд се явява едновременно в две древни ирански държави — Кушанската империя, където любимият епитет на царете е ВАНАНДО /победоносен/ и Партянското царство, където същият епитет се явява под формата ВОНОН и са известни двама ранни царе, наричани ВОНОН /по гръцки Вононес/.
Ако прибавим и имената на владетелите Бузан, Ирник, Гостун, Севар, Винех, Сабин, Расате и велможите Мостич, Не-гун /Негавон/ Сондоке, Мармаис, Корсис, Есхач, Докс, Дръстър, Кракра, Ивац, които всички имат аналогии сред дворцовите среди на народите от иранския кръг, откроява се една твърде силно изразена връзка между българските аристократични имена и аристократичните имена на иранските народи.
Сходството на най-старите български имена с древни ирански и индоирански образци, при това най-вече от аристократичен произход, е едно нагледно доказателство, че българите са възникнали като народ в непосредствена близост до древните перси, партяни и бактрийци и са били тясно свързани с този кръг от източни народи в течение на твърде дълъг период от време.
Съвършено очевидно е, че за да имат българите толкова много стари персийски имена в езика си и за да се наричат българските канове и велможи с имена на стари персийски аристократи, причината е, че най- старата българска държава се е намирала в непосредствена близост до Древна Персия. А следователно летописците, които са посочили, че българите в стари времена са живели при планината Имеон /днешният Памир и Хинду-куш/, са съобщили една неоспорима историческа истина.
Някои от старите индоирански имена, характерни за българите в една ранна епоха са проникнали и в кавказките земи. За това говорят редица факти, които частично бяха вече разгледани по-горе. Двама от древните иберийски царе, царували в I в., са се наричали Аспарук и Кардцам или Картам. А и до днес старинните имена — Зиези, Дуло, Аспарух, Кубрат, Гостун, Телец, Кормисош, Кардам, Крум, Омуртаг, Борис — се срещат в различни варианти сред кавказките народи, а някои от тях се явяват дори и в две и повече разновидности — например Кардан и Карда-кан; Аспар, Аспарук и Аспироз; Зезе, Зизико, Зиз-кан и Зезерих; Гостан, Густа и Гошт-хан; Тохту и Текту-бан; Крум, Крумук и Крунцо /Крумчо/; Телу, Телем-кани и Тили-камкана /т.е. Тили-кавкан/; Дула, Дули и Дулат; Кубра, Купра и Кубрат и др.
Повечето от тези имена обаче, макар и да са проникнали в Кавказ, са от древен източен произход и имат близки подобия в древните индоирански езици. А това показва още веднъж, че българската следа в света започва не от Кавказ, а далеч на Изток — в земите, населени с древните индоирански народи и племена.
Глава VII
Преданията на древните българи за това как е произлязъл техния народ
Макар българите да не са имали щастието да опазят своите най-стари исторически източници, съседните с тях народи са записали твърде много и интересни неща за тях. От една старинна литовска хроника, записана най-вероятно през XIV–XV в. личи, че някогашните българи са разказвали необикновена и твърде красива легенда за своя произход — те вярвали, че създателят на техния народ е бил откърмен в горския пущинак от една милостива кошута. Тази своя легенда българите са сравнявали с легендите на другите стари народи и на тази основа се е родила следната интересна притча: „Ромул и Рем били откърмени в гората от вълчица. Астиаг — индийският цар — казал на Гаспарг да умори Кир, за да не царува след него. Гаспарг обаче го съжалил и спасил. Така също и князът мизийски, сиреч български, бил откърмен в гората от кошута, след като бил захвърлен в пущинака да загине… Парис — синът на Приам н престолонаследник на Троя бил откърмен от една мечка в гората.“
От това кратко предание личи, че подобно на много други стари народи и някогашните българи са мислели, че техният първи вожд е бил необикновен човек, спасен по чудо с помощта на небето. Но за разлика от древните римляни, които вярвали, че създателите на техния народ били откърмени от вълчица, и за разлика от древните троянци, които мислели, че Парис бил откърмен от мечка, българите вярвали, че техният народ води началото си от едно необикновено дете, откърмено от горска сърна.
Рядко може да се срещне по-красиво предание за произхода на някой народ от това, което са ни оставили древните българи. Един вариант на същото предание е записан още около 550 г. от византийския хронист Прокопий Кесарийски, който разказва, че според легендите на утигурите и кутригурите пътят на техния народ при неговото преселение на запад е бил посочен от една вълшебна сърна.
По всичко личи, че сърната е била свещеният небесен символ на българите и сродните с тях народи, но за съжаление в историческите източници не е посочено как се е казвал легендарният български вожд, откърмен от сърна.
Ако се вгледаме внимателно в списъка на най-старите български владетели, съставен от Аспаруховите българи през 765 г. и известен като Именник на българските ханове, ще можем да си отговорим и на този въпрос. Начело на Именника стои един необикновен вожд, наречен Авитохол, срещу чието име е вписан необикновен, почти библейски срок на живот — цели 300 години.
Това навежда на мисълта, че легендарният вожд, откърмен от сърна, споменат в литовската хроника, е най-вероятно Авитохол — човекът, който според поверието живял цели триста години. В тази връзка интересно е да се провери какво би могло да обозначава името АВИТОХОЛ.
По-горе видяхме, че повечето български вождове и канове носят ирански и индоирански имена, затова нека проверим има ли някакви подобия на името Авитохол сред иранските и индоирански народи. В Древна Персия наистина се открива подобно име — Авитух, което е носил персийски светец, загинал мъченически за християнската вяра. Това показва, че подобно на много други стари български имена и името Авитохол води своя произход от изток и е възникнало сред народите от типа на древните перси, парти и бактрийци.
Какво би могло да означава обаче това особено име. В най-стария индоирански език — санскрит — се срещат думата АВИ, която значи дива овца — животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък. А сред памирските народи се срещат понятията АФИ — сърна и ТЪХЪЛ — син, потомък. Тази особеност показва, че имената АВИТУХ и АВИТОХОЛ са всъщност имена-изрази, които означават буквално „син на сърната“, „дете на сърната“.
Това окончателно показва, че с името Авитохол е назован тъкмо оня легендарен български княз, който според българските предания бил откърмен от сърна. Поради своя необикновен произход, той е поставен в началото на списъка на българските канове, написан от самите българи през VIII век. С този вожд според преданието е започвал българският народ на света. Явно е, че той е бил за българите това, което за римляните са били Ромул и Рем, а за персийците — Кир.
Известно е, че най-точен белег за произхода на някой народ са имената на неговите родоначалници. Ето защо това, че името на легендарния Авитохол може да се преведе единствено с помощта на санскрит и памирските езици показва, че най-старите корени на българите са заровени не сред тюркските народи, а сред индоиранските народи, клон от които са днешните памирски народи.
Напълно логично е българите, чиято най-стара земя се е намирала според преданията при Памир, да са
