имали за родоначалник човек, който е носил не тюркско, а памирско име. Историята и етнологията си имат своите железни закономерности и всеки народ получава своите първи имена и първи образи в зависимост от това, къде се намира неговата рождена люлка. А следователно, ако искаме да видим българите във възможно най-вярна светлина, трябва да търсим техния произход не из тюркските степи, а край Памир, откъдето са дошли и други стари имена като Вананд, Кардам, Бузан, Мундо, Синион, Сандилх, Заберган, т.е. почти всички ранни български имена, включително и името на българския родоначалник Авитохол.
Народ, който е имал в езика си подобни имена, едва ли би могъл да възникне в друг район на Изтока, освен в земите край Памир и Хиндукуш, и не е случайно, че всички древни историци, които са посочили най-старите български земи в света, споменават неизменно планината Имеон т.е. днешният Памир и Хиндукуш.
Връзката на древните българи с индоиранските народи по всичко личи е била добре известна в стари времена. Арменският историк Хевонд, живял през VIII век, нарича Аспарухова България „страната на сарматите Булкарк“, причислявайки по този начин българите директно към източноиранските народи, преселени в Европа. А в анонимния латински хронограф от 354 г. за българите се говори, че те произлизат от Зиези — име, което много напомня това на един от известните царе на сарматите — Зизаис, отбелязан в аналите на Римската империя.
Нишките, които свързват българите с древните индоирански народи, се оказват твърде интересни и разнообразни. Най-интересната от тях може да се открие в ръкописите, оставени от самите българи, и по- специално в имената на годините и месеците от техния древен календар, записани в Именника на българските канове.
Засега не е обяснено защо годината на заека се е наричала у древните българи ДВАН, а не коян или тавшан, както у тюркските народи. Или защо годината на свинята се е наричала у тях ДОХС, годината на коня ТЕКУ, а годината на дракона ВЕ-РЕНИ. Произходът на всички тези думи става обаче обясним, ако се надникне в най-стария индоирански език — санскрит, където всяка от тях има своя доста близък паралел. На българската дума ДВАН /заек/ съответства санскритското прилагателно ДВАНД /бягащ, бързоног/; на българската дума ДОХС /свиня/ — санскритското прилагателно ДОККХА /тлъст, дебел/; на българското понятие ТЕКУ /кон/ — санскритското понятие ТЕК /препускам/; а на българската дума ВЕРЕНИ /дракон/ — санскритската дума ВАЙРИН /зловещ, ужасен/. Оказва се следователно, че повечето от имената на животни в езика на древните българи са възникнали под влиянието на древни индоирански понятия, свързани с главните им особености.
Същата особеност е запечатана и в названията на числителните имена в древнобългарския календар, които дълго време оставаха загадка за науката, тъй като опитите да бъдат преведени с помощта на тюркските езици водеха до сериозни противоречия и не позволяваха да се обвържат гладко сроковете на царуване на означените в Именника владетели.
Загадъчното числително ТВИРЕМ, което по невероятно сложен и заплетен начин се извеждаше от татарската дума ТОКУЗ — девет, се оказа всъщност дериват от древния индоирански корен ТУЙР — четири, от който е образувано санскритското и авестийско понятие ТУЙРИЯ — четвърти. Същият корен е запазен и до днес в Памир и Хиндукуш, където в ягнобския език думата ТВИРЕМ значи четвърти, а при мунджанците, считани за най-преките потомци на древните БАЛХАРА, думата четвърти звучи като ЦФИРЕМ.
Не по-малко загадъчната дума ЧИТЕМ се оказа сходна с древноиранското числително ЧИТ — три, зафиксирано в санскритската и авестийска дума ЧИТИЯ — трети. А най-близките аналози на същото понятие бяха открити отново в Памир, където думата ЧИЙЕМ значи трети и е образувана несъмнено от същия прастар корен.
От същия източен произход са и древнобългарските числителни ВЕЧЕМ, ТУТОМ и ШЕХТЕМ, които се оказаха деривати от следните памирски и дардски числителни имена: ВЮЧ — пет /в езика прасун/; ТУ, ТУТ — две /в памирските езици/ и ШЕХ, ШЕХТ — седем.
Оказва се следователно, че не само имената на най-древните вождове, но и названията на годините и числителните имена на древните българи са най-вече от индоирански произход и имат аналогии в санскрит и в памирските и дардски езици. Една твърде ясна атестация на техния памирски произход са и постоянно повтарящите се в тях завършъци ЕМ и ОМ, които в тази комбинация, която ни поднасят древнобългарските материали, са характерни единствено за района на Памир и Хиндукуш и същевременно не се срещат в нито един тюркски език. В някои райони на Хиндукуш споменатите завършъци и до днес се употребяват паралелно един с друг, както това е и в древнобългарския език.
За разлика от египтологията, древнобългаристиката — науката, която се занимава с произхода и езика на древните българи — не разполага с паралелни текстове /билингви/, чрез които може твърде лесно да се разгадае същността на който и да е език. Но при все това тя разполага вече с много езикови материали, които позволяват да се проникне в същността на загадъчния и все още слабо изследван език, който са говорили заселилите се в Европа древни българи.
Сред тези материали особено ценни са някои старинни български изрази или лични имена, чийто смисъл е посочен в пряка или косвена форма в историческите източници, които могат да подпомогнат изследването на древнобългарския език.
Първият израз от този тип е записан през V век в историята на Мовсес Хоренаци, който съобщава, че преселилите се в Армения българи са се наричали ВХАНДУР-БУЛГАР — едно име, в което по всичко личи се е съдържал някакъв конкретен смисъл. Ако се съди по историята на Хоренаци, името на главния род на тези преселници било ВАНАНДАЦИ и произлизало от името на вожда Вананд, който ги довел в Армения по времето на цар Аршак. А това показва, че думата ВХАНДУР може би не е била родово име, а нещо по- различно.
Ако надникнем в най-стария индоирански език — санскрит, който много ни помогна при разшифроването на значителен брой старинни български имена, ще се натъкнем на добре известния корен ВАХАН, който значи „премествам се, преселвам се“. От този древен корен са произлезли две памирски думи: името на река ВАХАН-ДАРЯ и името на малкия памирски народ ВАХАНЦИ. А това загатва, че неразтълкуваният израз ВХНДУР-БУЛГАР е означавал най-вероятно „преселниците-българи“ и се е употребявал не като родово име, а по-скоро като пояснение към името на преселилия се български клон.
Според Хоренаци новодошлите българи живеели преди това „във веригата на огромната Кавказка планина“, т.е. някъде в долините на Северен Кавказ, където се намирала тяхната стара земя. А точно в Северен Кавказ сред вейнахските народи (чеченци и др.) се среща и до днес понятието ВАХАНАДАРА — преселник, което представлява доста близък паралел на древнобългарската дума ВХНДУР.
Запазването на споменатата дума сред вейнахите едва ли е случайно. Те са тъкмо оня кавказки клон, в чиито езици се откриват най-много следи от древни индоирански влияния и който е запазил най-много старинните държавни понятия от древно-български тип, между които думата КАНА, която у вейнахите, както у древните българи, означава вожд; БОЙЛА — господар; БАХОИН — защитник, воин; ЖОПАН — наместник, служител; БАН — войскар и др. Освен това има арменски източници, от които личи, че в стари времена прадедите на вейнахите, наричани по арменски нахчери, са живели между Каспийско море и Памир, а следователно и те подобно на българите са дошли в Кавказ откъм някогашната планина Имеон. Името НАХЧО, с което нарича себе се най-големият вейнахски народ — чеченците, е копие на древната согдийска дума НАХ — народ и на арменското име НАХЧЕР; и също загатва, че вейнахите, или най-малкото част от техните прадеди, са дошли в Кавказ от югоизток.
Всичко това показва, че зад българския израз ВАХНДУР-БУЛГАР се крие някакъв близък аналог на вейнахската дума ВАХАНАДАРА — преселници, която (както и българското понятие) на свой ред е възникнала като дериват от индоиранския корен ВАХАИ — преселвам се, производни, от който има запазени в доста голямо изобилие в района на Памир.
Следващите български изрази, които сравнително лесно се подават на превод, понеже са частично обяснени от древните арменски летописци, са имената на ранните български племена, населявали някога Кубратова България. Според географията „Аш-харацуйц“ на север от реките Вардан и Псевхрос живеели българските клонове Купй-булгар, Кучй-булгар, Оногхонтор-блгар (произнася се българ — Бел. авт.) и Чдар- болкар, които водели своите имена от названията на реките, край които обитавали.
Прибавеното към споменатите имена пояснение позволява да се разшифроват сравнително лесно някои от тях. Така например несъмнено е, че името на първия клон Купй-булгар е произлизало от названието на р. Куп /днешният Кубан/. Сред адигейците в Кавказ до днес горното течение на Кубан се нарича КУП и по
