Капитан Петър се намеси, защото три от момчетата се забавляваха да помагат на Бен.
— Глупости! Не го бутайте. Оставете го, момчета. Никой замръзващ не хърка така. Покрийте го с нещо. Ето, тази пелерина ще свърши работа. Нали може? — И погледна към кърмата, за да получи разрешение от шкипера да я използува.
Човекът кимна.
— Ето така — каза Петър, като внимателно нагласяше дрехата. — Нека спи. Ще скача като агънце, когато се събуди. На какво разстояние сме от Лейдън? — попита той шкипера.
— На не повече от две лули — гласът се извиси сред пушека, като на някой дух от приказките (пуф, пуф!), — ако вятърът се задържи (пуф, пуф, пуф!).
— Какво казва човекът, Ламберт? — попита Бен, опрял ръцете си е нахлузени ръкавици на бузите, за да се предпази от пронизващия студ.
— Казва, че сме на две лули път от Лейдън. Половината местни жители измерват разстоянието по времето, за което изпушват една лула.
— Колко смешно!
— Виж какво, Бенджамин Добс — каза Лам-берт, който безкрайно се възмути от подигравателната усмивка на Бен, — ти си свикнал да наричаш всяко второ нещо, което срещаш от тази страна на Немския океан, „смешно“. Тази дума на тебе може да ти се вижда подходяща, но не и на мене. Когато искаш да кажеш, че нещо е смешно, само си спомни за английския обичай, когато се избира кмет на Лондон, да го карате да брои гвоздеите на подкова, за да докаже учеността си.
— Кой ти е казал, че изобщо имаме такъв обичай? — извика Бен, мигновено помръкнал.
— Кой, кой! Защо да ми казват? Аз си го знам. Чел съм по книгите и е самата истина. Изненадва ме — продължи Ламберт, — че ти живееш в блажено невежество за прекалено много от смешните неща, които стават на твоята страна от картата.
— Виж ти! — възкликна Бен, като се мъчеше да не се усмихне. — Щом се върна, ще проуча тази работа с кмета. Сигурно има някаква грешка. Бър! Колко бързо вървим! Славно си пътуваме!
Наистина се плъзгаха по леда великолепно — или плаваха? Не зная как да го нарека. Може би „летяха“ е най-подходящата дума, защото момчетата се чувствуваха почти като Синбад мореплавателя, когато се носел през облаците, вързан за птицата Рох, или като Белерофонт, понесен по въздуха върху крилатия си кон Пегас. Плъзгане, плаване, летене — както и да го наречеш, всичко мигновено оставаше далече назад — и преди да успеят да си поемат дъх, самият Лейдън с островърхите покриви хвърчеше към тях, за да ги посрещне насред пътя.
Когато съзряха града, беше крайно време да събудят спящия. Като извършиха този подвиг, видяха, че се сбъдват думите на Петър. Силите на младия господин Йакоп се бяха възвърнали и той беше в отлично настроение.
Шкиперът слабо запротестира, когато Петър, със сърдечни благодарности, се опита да пъхне няколко сребърни монети в грубата му, кафява ръка.
— Нали разбирате, млади господине — каза той, като дърпаше ръката, си, — да возиш пътници е едно, а да правиш услуга — съвсем друго.
— Зная — каза Петър, — но нали твоите момчета и момичета ще искат да им дадеш бонбони, когато се прибереш. Купи им бонбони в чест на свети Никлас.
Човекът се усмихна.
— Право казваш, толкова дечица имам, че цяла лодка могат да напълнят. Бива си те, млади господине, как само отгатна.
Този път възлестата ръка се протегна сякаш съвсем небрежно, но дланта й беше обърната нагоре. Петър бързо пусна парите и се отдръпна.
Скоро платното беше смъкнато. Застъргаха спирачките и дъжд от парченца лед се изсипа край лодката.
— Довиждане! — завикаха момчетата и сграбчили кънките си, едно по едно запрескачаха през борда. — Много благодарим!
— Довиждане, до… Стойте! Чакайте! Върнете ми палтото!
В същия миг Бен грижливо помагаше на братовчед си да прекрачи през борда.
— Какво крещи този човек? Ах, да, още си наметнат с пелерината му.
— Прафо касва — отговори Йакоп, който правеше опити да скочи и се препъваше по лодката. — Сатофа му е толкофа тешко.
— Искаш да кажеш, затова ти е толкова тежко ли?
— Та. Сатофа ти е толкофа тешко, тошно така — каза невинно Йакоп, като се мъчеше да се освободи от омоталата се дреха. — Котофо, тай му фетнака тофа и му каши, че съм му много плакотарен.
— Хайде! Към странноприемницата! — извика Петър, щом влязоха в града. — Не се помайвайте, приятели!
ГЛАВА XXI
МЪНЕР КЛЕФ И НЕГОВОТО МЕНЮ
Момчетата скоро откриха скромно заведение близо до Бредстрат48 със смешен изрисуван лъв над вратата. Странноприемница „Родъ леу“ — „Червеният лъв“. Неин стопанин беше Хъйхънс Клеф — як холандец с къси крака и много дълга лула.
Вече бяха гладни като вълци. Обедът в Харлем само беше раздразнил апетита им, който се увеличи от пързалянето и бързото пътуване с платна по канала.
— Хайде, стопанино, давайте каквото имате! — извика Петър доста надменно.
— Мога да ви дам каквото пожелаете, всичко! — отговори мънер Клеф, като направи сложен поклон.
— Дайте ни тогава наденици и пудинг.
— Ах, господине, надениците свършиха. И пудинг няма.
— Тогава салмагунди49, и то повече!
— И то свърши, млади господине.
— Дайте яйца, но по-бързо!
— Яйцата през зимата никак не засищат — отговори съдържателят, като се нацупи и вдигна вежди.
— И яйца ли няма? Тогава хайвер.
Холандецът вдигна двете си пълни ръце:
— Хайвер ли? Та той е направо златен. Кой продава сега хайвер?
Петър беше ял хайвер от време на време у дома. Знаеше, че го правят от есетра и от други големи риби, но нямаше представа каква е цената му.
— Е, добре, стопанино, какво имате тогава?
— Какво има ли? Всичко. Има ръжен хляб, кисело зеле, картофена салата и най-тлъстата херинга в Лейдън.
— Как мислите, момчета? — попита капитанът. — Става ли?
— Да — завикаха изгладнелите младежи. — Само да побърза!
Стопанинът се оттегли като човек, който върви насън, но скоро широко отвори очи при вида на изчезващите като по чудо херинги. После се появиха (или по-скоро изчезнаха) картофената салата, ръженият хляб и кафето; утрехтската вода с портокалова есенция и накрая — парчето сух сладкиш с джинджифил. Последният деликатес не беше в обичайното меню, но мънер Клеф, доведен до крайност, тържествено го отдели от личните си запаси и само примигна примирено, когато ненаситните млади пътници се изправиха с думите, че вече са се нахранили.
„Оставаше и да не са!“ — каза си съдържателят — но нито мускулче не мръдна на лицето му.
Като потриваше леко ръце, той попита:
— А дали господата желаят легла?
— „Дали господата желаят легла?“ — подигравателно повтори Карл. — Що за въпрос? Не сме се одрямали?
— Съвсем не, млади господине, но ще трябва да затопля и проветря постелите. Никой в „Червеният лъв“
