не спи с влажни чаршафи.
— А, така ли? Ще се върнем ли да преспим тука, капитане?
Петър беше свикнал на по-добро, но идеята му се видя забавна.
— Защо не? — отговори той. — Ще прекараме отлично тука.
— Ваше благородие казва самата истина — каза стопанинът особено почтително.
— Много е хубаво да те наричат „ваше благородие“ — прошушна със смях Лудвиг на Ламберт, докато Петър отговаряше:
— Добре, стопанино, можете да приготвите стаите за девет часа.
— Имам прекрасна стая с три легла, която ще стигне за всичките господа — придумваше го мънер Клеф.
— Достатъчно е.
— Фюйт! — подсвирна Карл, когато излязоха на улицата.
Лудвиг трепна.
— Какво още има?
— Нищо. Само дето мънер Клеф от „Червеният лъв“ едва ли си представя как ще обърнем наопаки стаята. Ще има да летят възглавници.
— Стига! — извика капитанът. — Сега, момчета, ще трябва да открия този велик доктор Букмая. Ако е в града, няма да бъде трудно да го открием, защото, когато дойде, винаги отсяда в „Златният орел“. Мислех си, че ще си легнете веднага, но щом като сте още будни, какво ще кажете да придружите Бен до Музея или до Статхъйс?
— Съгласни сме! — извикаха Лудвиг и Ламберт, но Йакоп предпочиташе да отиде с Петър. Напразно Бен се опита да го убеди да остане в странноприемницата. Йакоп заяви, че никога не се е чувствувал „по-топре“ и че най-много от всичко на света иска да се поразходи из града, защото за пръв път „отифа ф Лейдън“.
— Нищо няма да му стане — каза Ламберт. — Само колко дълъг беше този ден — и как славно прекарахме! Изглежда ми невероятно, че тази сутрин все още сме били в Брук. Йакоп се прозина.
— Много съм доволен — каза той, — но ми се струва, че пътуваме вече цяла седмица.
Карл се засмя и измърмори, че някой си е дремнал поне двадесет пъти. Стигнаха ъгъла.
— Не забравяйте — среща в „Червеният лъв“ в осем — каза капитанът и двамата с Йакоп потеглиха.
ГЛАВА XXII
В „ЧЕРВЕНИЯТ ЛЪВ“ СТАВА ОПАСНО
Когато се върнаха в странноприемницата, за радост на момчетата там пламтеше огън. Първа беше групата на Карл. Скоро пристигнаха и Петър и Йакоп. Напразно бяха разпитвали за д-р Букман. Установиха само, че сутринта са го виждали в Харлем.
— А да е в Лейдън, според мене е невъзможно — беше казал на Петър съдържателят на „Златният орел“. — Когато е в града, той винаги отсяда тук. Досега тези, които искат да се консултират, щяха да са се стълпили пред вратата. Само какви глупаци са хората!
— Наричат го велик хирург — каза Петър.
— Да, най-великият хирург в Холандия. Но какво от това? Нямало друг в света, който да тъпче с хапове и да реже с нож като него! Като мечка се държи. Миналия месец ей тук на това място, ме нарече свиня — пред трима клиенти!
— Не може да бъде! — възкликна Петър с престорено учудване и възмущение.
— Да, господине. Свиня! — повтори съдържателят, като с обиден вид дърпаше от лулата. — Ако не плащаше добри пари и не привличаше клиенти тука, бих предпочел да го видя във Влейтския канал, отколкото да му дам подслон.
Може би стопанинът усети, че говори прекалено-откровено с един непознат или пък видя, че Петър се мъчи да прикрие усмивката си, защото добави рязко:
— Е, казвай, какво друго ти трябва? Вечеря? Легло?
— Не, господине. Просто търся доктор Букман. — Търси го където искаш. В Лейдън не е.
Но Петър не се разколебаваше толкова лесно. След като чу още няколко груби думи, той успя да получи разрешение да остави бележка на известния хирург — по-скоро закупи от „дружелюбния“ собственик привилегията да я напише на място и обещанието, че ще бъде своевременно доставена, когато пристигне д-р Букман. Постигнали това, Петър и Йакоп се завърнаха в „Червеният лъв“.
Странноприемницата била някога хубава къща, дом на богат бърхър50, но когато остаряла и се разнебитила, минала през много ръце и накрая се превърнала в собственост на мънер Клеф. Той обичаше да казва, загледан в опушените, попукани стени: „Поправи я, боядисай я, и в Лейдън няма да има по-красива къща.“ Беше шестетажна. Първите три етажа бяха еднакво широки, но различно високи, а останалите три бяха под огромния висок покрив — всеки по-малък от предишния, както се смаляват стъпалата на двойните дървени стълби — докато най-горният се изгубваше в една точка. Покривът беше направен от къси лъскави плочи, а прозорците с малките стъкла сякаш бяха безредно пръснати по фасадата без ни най-малко да се взема под внимание външният вид. Холът на партерния етаж обаче беше радостта и гордостта на стопанина. Там той никога не казваше любимите си думи: „поправи и боядисай“, защото всичко беше в най-добро състояние, по холандски чисто и подредено. Но нека мислено се приготвим да надникнем вътре.
Представете си огромна празна стая с под, който сякаш е направен от квадрати, изрязани от гледжосани пръстени съдове — едно жълто парче, после едно червено и така нататък, докато заприлича на голяма шахматна дъска. Представете си дузина дървени столове с високи облегалки, наредени наоколо; и голяма дълбока камина, светнала от пламтящия огън, умножен стократно в отблясъците върху лъскавия метален триножник, подпрял дървата. Подът и стените на огнището са кахлени, на тавана, също кахлен, е изписана мъдра холандска мисъл, а най-отгоре, високо над главите, има тясна полица, където са сложени блестящи месингови свещници, огнива за лула и кутийка с прахан. После ще съзрете в единия край на стаята три чамови маси, а в другия — шкаф и елов бюфет. Бюфетът е пълен с чаши, чинии, лули, халби, пръстени и стъклени шишета, а в единия му край стои на стража буренце с месингови обръчи, изправено на дълги подпори. Всичко е донякъде потъмняло от тютюневия дим, но иначе е изчистено — доколкото е възможно — със сапун и пясък.
А сега си представете двама одржмани, опърпани мъже с дървени обувки — седнали до пламтящото огнище, обгърнали коленете си с ръце, те пушат къси, огризани лули; мънер Клеф, облечен в кожени панталони до колената, с плъстени обувки и зелен жакет — повече широк, отколкото дълъг, да върви чевръсто, с тежка стъпка насам-натам; накрая хвърлете в ъгъла цял куп кънки и сложете шест уморени, добре облечени момчета в различни пози върху дървените столове и така пред вас ще се появи трапезарията на „Червеният лъв“ точно каквато беше в девет часа вечерта на шести декември 184… година. За вечеря отново имаше сладкиш с джинджифил, парчета холандска наденица, ръжен хляб, поръсен с анасонови семенца, туршия, шише утрехтска вода и кана с доста странно кафе. Момчетата бяха така изгладнели, че приеха добре всичко, което им бе поднесено, и обявиха, че е отлично. Бе[???] правеше гримаси, но Йакоп заяви, че никога не се е хранил толкова добре. След като известно време разговаряха и се смяха, и си преброиха парите, за да разрешат появилия се спор относно разходите, по командата на капитана отрядът потегли към леглата, а пътя им „разчистваше“ едно момче с омаз-нени дрехи, само че вместо брадва държеше кънки и свещ.
Единият от неприятните мъже край огъня се затътри към бюфета и тъкмо поръчваше чаша бира, когато Лудвиг, който вървеше последен, прекрачваше прага.
— Не ми се нравят очите на тоя човек — прошепна той на Карл. — Прилича на пират или кой знае на какво.
— Прилича на стара баба — отговори презрително полузаспалият Карл.
Лудвиг неловко се засмя.
— Дали е баба, не знам — прошепна той, — но ти казвам: прилича съвсем на мъжете от онази картина.
— Пфу! — изсмя се Карл. — Не се и съмнявам! Изобщо не си проумял картината. Я се вгледай добре —
