оня приятел със свещта не ти ли прилича на другия злодей?
— Не, разбира се. Лицето му е открито — като пита сирене. Обаче, Карл, картината е наистина ужасна.
— Аха! Затова ли я зяпа толкова дълго?
— Не можех да си откъсна очите.
По това време момчетата бяха стигнали до „прекрасната стая с трите легла“. На прага ги посрещна тантуресто слугинче, поклони им се и излезе. Носеше нещо с дълга дръжка, прилично на тиган с похлупак.
— Радвам се да видя това — каза ван Моунък на Бен.
— Кое?
— Ами мангала! Пълен е с горещи въглени — топлила е леглата ни.
— О, мангал ли било! Е, много сме й задължени, прав си — каза Бен, прекалено заспал, за да коментира повече.
Междувременно Лудвиг все още говореше за картината, която му беше направила толкова силно впечатление. Беше я видял на една витрина по време на разходката им. Беше лошо нарисувана и представляваше двама мъже, вързани гръб о гръб на борда на един кораб, заобиколени от група моряци, които се готвят да ги хвърлят заедно в морето. Този начин да се изпълнява смъртна присъда се нарича „вутепулън“, или „измиване на краката“, и е бил прилаган от холандците спрямо пиратите от Дюнкерк през 1605 година — а после от испанците върху холандците по време на ужасното клане, последвало обсадата на Харлем. Колкото и лоша да беше картината, изразът на лицата на пиратите беше добре предаден. Макар че изглеждаха мрачни и ужасени, те бяха толкова жестоки и зли на вид, че Лудвиг изпита тайно задоволство от безнадеждното им положение. Да не беше човекът с недобър поглед край огъня, вече щеше да е забравил цялата сцена. Сега, като подскачаше по момчешки насам-натам и лудешки се метна в леглото, той вътрешно се надяваше злодеите от картината да не посетят съня му.
Стаята беше студена и безрадостна. Наскоро стъкнатият огън в излъсканата печка сякаш трепереше, докато се опитваше да пламне. Прозорците със смешните си малки стъкла нямаха завеси и блестяха, а хладният навосчен под приличаше на пласт жълт лед. Три стола с тръстикови седалки бяха неугледно поставени до стената и се редуваха с три тесни дървени кревата, а това правеше мястото да прилича на изоставена болнична стая. При който и да е друг случай момчетата щяха да решат, че е невъзможно да опят по двама, особено на толкова тясно, но днес не изпитваха никакъв страх от теснотията и жадуваха да положат изнурените си тела върху леките пухени постелки на леглата. Ако момчетата бяха в Германия, а не в Холандия, възможно бе да бъдат и завити с пухени юргани, но по това време тази необичайна проява на разкош беше възприета в Холандия само от богатите или от чудаците.
Лудвиг, както се уверихме, не беше изгубил напълно пъргавината си, но останалите момчета се приготвиха с величаишо достойнство за сън, след като направиха два-три вяли — опита да се замерват с възглавници. От всичко най-много умората може да накара момчетата да се държат прилично.
— Лека нощ! — чу се гласът на Петър изпод завивките.
— Лека нощ! — отвърнаха всички освен Йакоп, който вече хъркаше до капитана.
— Вижте какво — извика след малко Карл. — Да не вземе да кихне някой! Лудвиг си е загубил ума от страх.
— Няма такова нещо — отговори Лудвиг с прозявка.
После зашепнаха, малко поспориха и приключиха с думите на Карл:
— За себе си мога да кажа, че не зная какво е страх. Но ти, Лудвиг, си доста боязлив.
Лудвиг сънливо измърмори нещо и си замълча.
Беше среднощ. Диханието на треперливия огън беше секнало. На мястото на отблясъците му по пода се появиха квадратчета лунна светлина, които се местеха бавно-бавно из стаята. Движеше се още нещо, но момчетата не го виждаха. Заспали, те едва ли можеха да го забележат. През по-ранните часове на нощта Йакоп Поот постепенно, но сигурно беше увил около себе си цялата завивка и сега лежеше като чудовищна какавида до полузамрьз-налия Петър, който пък се пързаляше с пълна сила по студените, обветрени айсберги в царството на съня.
Казах, че освен лунната светлина още нещо се движеше по голия лъскав под — малко по-бързо от светлината, но не по-малко предпазливо.
Събуди се, Лудвиг! Пиратът от картината е оживял!
Обаче Лудвиг не се събужда — само стене насън.
Не чува ли Карл шума? Карл — храбрият, безстрашният?
Не — Карл сънува надбягването.
А Йакоп? Ван Моунън? Бен?
И те спят и сънуват надбягването, а гласът на Катринка звънти в съня им — смеешком, тя прехвърча край тях, а сегиз-тогиз ги залива вълната от звуците на големия орган.
А нещото продължаваше бавно-бавно да се движи.
Петър! Капитане Петър, става опасно!
Петър не чу повика, но в съня си се плъзна няколко хиляди стъпки от един айсберг към друг и силното преживяване го събуди.
Брей, колко беше измръзнал! В безизходица и отчаяние той побутна какавидата — но напразно. Чаршаф, одеяло и постелка бяха плътно увити около безчувственото тяло на Йакоп. Петър погледна сънено към прозореца.
„Ясна лунна светлина — помисли си той. — Утре времето ще е хубаво. А! Какво е това?“
Той видя движещото се нещо или по-скоро нещо черно, свито на пода, защото то бе спряло да се движи, когато Петър се размърда.
Петър безмълвно го наблюдаваше.
Скоро нещото отново се раздвижи, идваше все по-близко. Беше някакъв човек, който пълзи по корем.
Първата мисъл на капитана бе да извика, но спря за миг, за да разсъди.
Пълзящият държеше нож в ръката си. Това беше страшно, но Петър по природа умееше да се владее. Когато мъжът обърнеше към него глава, очите на Петър се затваряха, той сякаш спеше — в останалото време обаче будният, остър поглед на капитана нямаше равен на себе си.
Все по-близо и по-близо допълзяваше крадецът. Гърбът му вече беше съвсем до Петър. Положи безшумно ножа на пода; едната му ръка се протегна предпазливо, за да дръпне дрехите от стола до леглото на капитана — обирът започваше.
Сега дойде времето на Петър! Затаил дъх, той скочи и се хвърли с цяло тяло върху гърба на крадеца, зашеметявайки разбойника със силата на удара. Да сграбчи ножа беше въпрос на миг. Крадецът започна да се бори, но Петър беше възседнал като великан проснатото му тяло.
— Само да мръднеш — каза храброто момче с най-страшния глас, на който беше способно, — само да мръднеш на педя и ще забия ножа във врата ти. Момчета! Момчета, събудете се! — извика той, като все така натискаше към пода черната глава, насочил към нея ножа. — Помогнете ми! Хванах го.
Какавидата се обърна на другата страна и не даде друг признак, че е чула.
— Скачайте, момчета! — извика Петър, без да трепне. — Лудвиг, Ламберт! Гръм и мълнии — да не сте умрели?
Умрели ли? Нищо подобно. В миг ван Моунън и Бен бяха на крака.
— Ей, какво става? — завикаха те.
— Хванах крадец — каза Петър хладнокръвно.
Не шавай, мошенико, или ще ти отрежа главата! А сега, момчета, отрежете въжета от леглата си — не бързайте — ако помръдне, той е мъртъв.
Петър чувствуваше, че тежи поне хиляда фунта51. И така беше наистина, щом в ръката си държеше иожа. Мъжът мърмореше и ругаеше, но не смееше да мърда.
Лудвиг вече беше станал. В джоба на панталоните си имаше огромен сгъваем нож — голямата му гордост. Сега щеше да им свърши добра работа. В миг Момчетата махнаха завивките от кревата — той беше целият опасан с въже.
— Сега ще го отрежа — извика Лудвиг, като се мъчеше да престърже възела. — Здраво го дръж,
