всяко платно се разгъва, за да улови и най-слабия полъх, обаче ако последва силен напор, платната се свиват като огромни листа на мимоза и вятърът ги върти едва наполовина.
В един от старите амстердамски затвори, наричан Сечището, защото крадците и скитниците там се занимавали с разрязване на трупи, се намирала килия, където наказвали мързеливите затворници. В единия й ъгъл имало помпа, а в другия — отвор, през който непрекъснато прииждала вода. Затворникът трябвало да избира — или да бездействува и да се удави, или да се потруди да спаси живота си, като работи с помпата, докато надзирателят не реши да го освободи. Струва ми се, че с цяла Холандия природата си е направила същата шега, само че на едро. Холандците винаги са били принуждавани да „работят с помпата“, за да осигурят съществуването си, и вероятно ще продължават да правят това вечно.
Всяка година изразходват милиони долари, за да поправят дигите и да регулират равнището на водата. Ако пренебрегнат този толкова важен дълг, страната ще се обезлюди. Вече споменах, че последствията от пропукването на дигите са гибелни. От-време на време стотици села и градове остават погребани под придошлите води, а около един милион души загиват. Едно от най-ужасяващите наводнения в историята на страната станало през есента на 1570 година. Преди това време имало двадесет и осем страшни наводнения, които поглъщали части от територията на Холандия, но последното било най-страшното. Клетата страна от дълго време страдала под испанско робство5 — а като връх на всичко й дошло наводнението. Когато четем „История на възникването на холандската република“ от Мотли6, научаваме се да уважаваме дръзките храбреци, преживели и изстрадали толкова много.
В своето вълнуващо описание на голямото наводнение господин Мотли ни разказва за продължителния и свиреп ураган, който повлякъл водите на Атлантика към Северно море и ги стоварил върху бреговете на холандските провинции. Изпитанието надхвърлило възможностите на дигите и те се пропукали във всички посоки. Дори Хандбос — насипи направени от дъбови трупи, закачени с железни скоби, привързани към тежки котви и подсилени с чакъл и гранит, бил разкъсан на парченца като кибритена кутийка. Рибарските лодки и по-тромавите плавателни съдове, заплавали навътре в сушата, оплитали се в дърветата или се блъскали в покривите и стените на жилищата. Най-накрая цяла Фризландия7 се превърнала в бурно море. „Навсякъде огромна маса мъже, жени, деца, коне, волове, овци и други домашни животни водели борба с вълните. Вкопчвали се ожесточено във всяка лодка и във всичко, което можело да послужи като лодка. Нямало къща, която да не била наводнена — дори гробищата изоставили своите мъртъвци. Новороденото в люлката и отдавна погребаният в ковчега плавали редом. Сякаш древният потоп започвал отново“
Навсякъде по върховете на дърветата и по църковните камбанарии били скупчени човешки същества, молещи небето за милост, а другарите си — за помощ. Когато най-после бурята започнала да притихва, във всички посоки се понесли лодки — да спасяват ония, които се съпротивлявали на водата, да свалят избягалите по покривите и върховете на дърветата и да приберат телата на удавените. За няколко часа загинали не по-малко от сто хиляди души. Водите влачели скупчените едно върху друго безжизнени човешки същества. А повредите, нанесени на всички видове собственост, не можели изобщо да се изчислят.
Роблес — испанският губернатор — пръв се заел с благородната задача да спасява живота на хората и да премахва ужасите от катастрофата. Дотогава холандците го ненавиждали заради испанската му или португалска кръв, но добротата и грижите му в този труден за тях час спечелили благодарността на сърцата им. Скоро той въвел подобен метод за направата на диги и прокарал закон в бъдеще всяка дига да се поддържа от притежателите на земята. През този период нямало толкова тежки наводнения, но в следващите триста години нови шест страхотни потопа се стоварили върху страната.
Напролет винаги има голяма опасност от пълноводие, особено по време на ледохода, защото задръстените от ледените блокове реки преливат, преди да излеят бързо увеличаващата се водна маса в океана. Като добавим, че морето се блъска в дигите и ги подкопава, не е чудно, че в Холандия често обявяват тревога. Полагат се най-големи грижи, за да предотвратят бедствията.
Навсякъде по застрашените места изпращат инженери и работници, които денонощно бдят. Когато се даде сигнал за опасност, всички жители незабавно се притичват на помощ, обединени от общата беда. Понеже навред по света смятат, че сламата най-малко от всичко може да помогне срещу водата, в Холандия естествено използуват главно слама срещу прииждащите води. По насипите струпват огромни сламени бали, примесени с глина и камъни. Поставят ли ги, океанът напразно се блъска в тях.
Години наред Раф Бринкър — бащата на Гретел и Ханс — работил по дигите. Веднъж, точно когато имало опасност от наводнение, в разгара на ужасна буря, мъжете укрепявали в мрака и лапавицата едно място близо до шлюза Върмейк. Той паднал от скелето и го докарали в къщи в безсъзнание. От този миг нататък той никога повече не работил; наистина, останал жив, но изгубил разума и паметта си.
Гретел го познаваше само като странния, безмълвен човек, чиито очи безизразно следваха всяко нейно движение, но Ханс си спомняше сърдечния, весел баща, който никога не се уморяваше да го носи на раменете си, и когато лежеше буден в нощта, все му се струваше, че наблизо звучи безгрижната песен на баща му.
ГЛАВА III
СРЕБЪРНИТЕ КЪНКИ
Госпожа Бринкър едва издържаше семейството си, като отглеждаше зеленчуци, предеше и плетеше. На времето беше работила по корабчетата, плаващи нагоре-надолу по канала, или пък заедно с други жени се впрягаше да тегли с въже шлепа между Брук и Амстердам. Но когато Ханс израсна силен широкоплещеет младеж, настоя да я замени в този тежък труд. Пък и мъжът й напоследък беше така безпомощен, че се нуждаеше от постоянни грижи. Макар че разумът му бе като на малко дете, в ръцете му все още се криеше сила и беше много енергичен, затова понякога госпожа Бринкър мъчно се справяше с него.
— Ах, деца, той беше толкова добър и уравновесен! — казваше тя. — И мъдър, като адвокат. Дори бърхъместъра8 се спираше, за да си поговори с него, а сега! Не познава жена си и децата си … Ханс, нали помниш баща си, когато беше на себе си? Какъв безстрашен човек беше… Помниш ли го?
— Разбира се, мамо. Толкова много знаеше и можеше да се справи с всичко на света. А как само пееше! Помня, че ти се смееше весело и казваше, че вятърните мелници могат да затанцуват от песните му.
— Така беше. Боже, как помниш, моето момче! Гретел, мила, вземи куката за плетене от баща си — бързо! Да не си бръкне в очите. Обуй му обувките. Повечето време краката му са лед, но каквото и да правя, не седи обут.
И като заиарежда нещо средно между плач и песен, госпожа Бринкър седна и схлупената къщичка се изпълни с бръмченето на чекръка.
Ханс и Гретел вършеха почти цялата работа извън къщи и в домакинството. В определено време на годината децата ходеха ден след ден да събират торф, който правеха на квадратни, подобни на брикети калъпи и използуваха за гориво. Друг път, когато нямаше много работа по къщата, Ханс водеше конете, теглещи шлеповете по каналите, и припечелваше по няколко стайвърс9 на ден, а Гретел пасеше гъските на съседите.
Ханс много го биваше за дърворезба, а и двамата с Гретел разбираха от градинарство. Гретел умееше да пее, да шие и да тича с високите, собственоръчно направени кокили по-добре от което и да е момиче в околността. За пет минути можеше да запомни цяла балада, можеше да намери всяко цвете или трева, които назовеш, стига да му е времето, но се боеше от книгите и често само при вида на черната дъска в старото училище очите й плувваха в сълзи. Ханс, наопаки, беше сериозен и упорит. Колкото по-трудна беше задачата — независимо дали в учението, или в ежедневния труд, — толкова повече му допадаше. Момчета, които извън училище му се подиграваха на закърпените дрехи и износените кожени панталони, почти всяка учебна година се принуждаваха да му отстъпват почетното място. Не след дълго той остана единственият ученик, който нито веднъж не беше посещавал „ъгъла на ужасите“, където висеше страшният камшик, а над него — следният надпис: „Учи, учи, мързеливецо, или камшикът ще те научи!“
Гретел и Ханс можеха да си позволят да ходят на училище само през зимата. През изминалия месец останаха у дома, защото трябваше да помагат на майка си, Раф Бринкър имаше нужда да го наглеждат непрестанно; а трябваше и да се омеси хляб, да се чисти къщата, да се плетат чорапи и други вещи за
