продан на пазара.
В това студено декемврийско утро, докато децата помагаха на майка ой, на канала се появи весела тълпа пързалящи се момичета и момчета. Между тях имаше отлични кънкьори и когато прелитаха разноцветно облечените фигури, сякаш ледът внезапно се стопяваше и по течението се носеше весела леха с лалета.
Там беше Хилда ван Хлек, дъщерята, на заможния кмет, в скъпи кожи и широко кадифено палтенце, а до нея хубавото селянче Ани Боуман, предизвикателно облечена с грубо алено жакетче и къса синя поличка, под която се виждаха красивите й сиви домашно плетени чорапи. Следваше гордата Рихи Корбес, чийто баща — мънер ван Корбес, беше един от управниците на Амстердам. Около нея кръжаха Карл Схомъл, Петър и Лудвиг ван Холп10, Йакоп Поот и едно много малко момче, което имаше честта да носи предългото име Востънвалбърт Схимълпенинк. Заедно с тях имаше още около двадесет момчета и момичета, всички до един обзети от буйна радост.
Те се пързаляха по продължение на половин миля, като изпитваха в надбягване силите си до крайност. Често най-бързите едва се измъкваха изпод носа на някой важен адвокат или доктор, които, без да размахват ръце, бавно се плъзгаха на кънките си към града, Изведнъж веригата заловени за ръце момичета се разкъсваше, когато настигнеше някой дебел стар бърхъместър да пухти по пътя си за Амстердам, вдигнал във въздуха бастун със златна дръжка. Екипирай с прекрасни наглед кънки — с удобни ремъци и метална част, извита навътре и украсена с блестяща топка, той с мъка отваряше потъналите в месестото лице очи, когато някое девойче му се поклонеше, но не смееше да отвърне на поздрава му от страх да не изгуби равновесие.
На канала имаше не само търсачи на забавление ж солидни чиновници. Имаше и работници с уморели очи, забързани към работилниците и фабриките; жени с вързопи на глава на път за пазара; амбулантни търговци, прегънали гръб под товарите; лодкари със сплъстена коса и сълзливи очи, които грубо си проправяха път; свещеници с благ поглед, може би забързани към някой смъртен одър, а след тях деца с чанти през рамо профучаваха към училището в далечината. Всички те бяха на кънки, с изключение на увития в дрехи фермер, чиято странна каруца подскачаше по неравния път край канала.
Не след дълго, веселите момчета и момичета почти се изгубиха сред ярките цветове, непрестанното- движение и проблясващите на слънцето кънки. С това можеше да приключи запознанството ни с тях, но изведнъж всички те внезапно спряха, отделиха се настрани от минувачите и заприказваха един през друг с някакво хубаво девойче, което измъкнаха от потока хора, тръгнали за града.
— Катринке, Катринке! — викаха, без да си поемат дъх, те. — Чу ли новината? Ще има надбягване — нали ще участвуваш?
— Какво надбягване? — попита Катринка засмяно. — Може ли да не говорите едновременно? Нищо не разбирам.
Децата млъкнаха и впериха поглед в Рихи Корбес, която обикновено говореше от името на всички.
— Виж какво — каза Рихи, — на двадесети ще има голямо състезание по случай рождения ден на мъвроу11 ван Хлек. Хилда го урежда. Ще дадат великолепна награда на най-добрия кънкьор.
— Точно така — обадиха се няколко звънливи гласа, — чудесни сребърни кънки — направо мечта. С хубави каишки, със сребърни звънчета и катарами.
— Кой казва, че имат звънчета? — намеси се гласът на малкото момче с дългото име.
— Аз казвам, господинчо! — отговори Рихи.
— Наистина са със звънчета!
— Не, сигурно нямат…
— Как можеш да говориш така…
— Не звънчета, а стрели!
— Мънер вай Корбес казал на майка ми, че имат звънчета …
Така приказваха развълнуваните деца, докато малкият господин Востънвалбърт Схимълпенинк не се осмели да приключи спора с решителните думи:
— Всички вие нищо не знаете, никакви звънчета няма по тях, а …
— Не, не — децата в хора започнаха отново да показват противоречивите си мнения.
— Кънките за момичето-победителка са със звънчета — прекъсна ги Хилда кротко, — а кънките за момчето са украсени отстрани със стрела.
— Видяхте ли! Нали ви казах! — завика всяко дете, без да си поеме дъх.
Катринка ги изгледа учудено.
— Кой ще участвува? — попита тя.
— Всички — отвърна Рихи. — Каква веселба ще бъде! И ти трябва да дойдеш, Катринке. Хайде, време е за училище, по обед ще обсъдим това. Разбира се, че трябва да дойдеш!
Без да отговори, Катринка грациозно зави, засмя се закачливо и с думите „Не чувате ли последния звънец? Кой ще ме стигне?“ се спусна като стрела към училището, което беше на половин миля надолу по канала.
Всички презглава се втурнаха подире й, но напразно се мъчеха да настигнат синеокото, засмяно момиче, което развяваше позлатена от слънцето коса и често им хвърляше предизвикателен победоносен поглед, устремно понесено напред.
Прекрасна Катринка! С поруменяло момичешко лице, жизнерадостна и пъргава — чудно ли е, че твоят образ разтревожи сънищата на едно момче тази нощ! Чудно ли е, че години по-късно, когато ти изчезна завинаги от погледа му, той страдаше толкова много.
ГЛАВА IV
ХАНС И ГРЕТЕЛ НАМИРАТ ПРИЯТЕЛ
По обяд нашите малки приятели вкупом излязоха от училище с намерението да се поупражняват един час на канала.
Бяха се попързаляли едва няколко минути, когато Карл Схомъл каза подигравателно на Хилда:
— Каква хубава двойка идва по леда! Малките парцаланковци. Сигурно са получили тези кънки като подарък направо от краля.
— Трябва да са доста търпеливи — отговори кротко Хилда. — Сигурно е много трудно да свикнеш да се пързаляш на такива странни приспособления. Ясно е, че са бедни селянчета. Вероятно момчето само е направило кънките.
Карл се смути.
— Може и да са търпеливи, но само погледни — едва потеглят и веднага се спъват. С успех могат да се пързалят в такт с новата пиеса за пиано, която изпълняваш отривисто.
Хилда се засмя учтиво и го остави сам. След като се присъедини към групичка надбягващи се кънкьори и успя да задмине всекиго, тя спря до Гретел, която наблюдаваше състезанието с широко отворени очи.
— Как те наричат, момиченце?
— Гретел, госпожице — отговори детето с известно страхопочитание към високото положение на Хилда, макар че двете бяха горе-долу на една възраст. — А брат ми се казва Ханс.
— Ханс е жилав — каза весело Хилда. — Сякаш в него има пламтяща печка, но ти изглеждаш премръзнала. Трябва да се обличаш повече, дете.
Гретел, която беше облякла всичките си дебели дрехи, се опита със смях да отвърне:
— Но аз не съм малка. Скоро навърших дванадесет години.
— Извинявай. Аз самата скоро ще бъда на четиринадесет, но съм толкова едра за възрастта си, че другите момичета ми изглеждат малки. Това няма значение — може ти да пораснеш по-висока от мене, но затова трябва да се обличаш топло — момиченцата, които зъзнат, остават дребни.
Като видя сълзи в очите на Гретел, Ханс пламна.
— Сестра ми е издръжлива, но всички намират, че времето е необикновено студено — и погледна тъжно Гретел.
— Няма значение — каза Гретел. — Става ми топло, дори прекалено горещо, когато се пързалям,
