столицата. Беше забелязал, че по покривите на селските къщи са поставени колела от каруци, за да привличат щъркелите да се заселват там. Беше видял и огромните гнезда по много от островърхите тръстикови покриви от Брук до Хага. Но сега, през зимата, гнездата пустееха. Нямаше ги лакомите пилета, раззинали клюн (сякаш нямат глави, а само клюнове) при идването на голямото белокрило нещо с дългия врат и дългите крака, което им носи закуска. Дългоклюните птици бяха далече, търсеха храна по африканските брегове, а преди да се завърнат напролет, посещението на Бен в страната на дигите щеше да е свършило.
Затова той крачеше въодушевено след ван Моунън към рибния пазар и с нетърпение очакваше да види дали щърковете в Холандия приличат на меланхоличните създания, които беше виждал в Зоологическата градина в Лондон.
Същата работа беше. Каквото и да говорите, опитомената птица е тъжна птица. Щъркелите живееха в нещо като кучешка колибка, с оковани като на престъпници крака, макар че се предполагаше, че е чест за тях да бъдат издържани с обществени средства. През лятото им позволяваха да се разхождат по пазара, където сергиите с риба бяха за тях безплатни трапезарии. Сега около къщичките им бяха разхвърляни недокоснати деликатеси във формата на сурова риба и отпадъци от месарниците, но гостите на града предпочитаха да стоят на един крак, извили назад дългите си шии и склонили глави на една страна в скръбен унес. Колко щастливи щяха да бъдат, ако можеха да сменят положението си на любими птици с напрегнатия живот на отрудена двойка щъркели, които отглеждат е мъка семейството си на покрива на някоя разнебитена стара къща, където всеки път, когато дръзнат да се повеселят, плющящите крила на вятърните мелници ги плашат до смърт.
Бен скоро се убеди — и с право, — че Хага, с красивите си улици и градски градини, засенчени от брястове, е великолепен град. Преобладаващото облекло беше както в Лондон или в Париж и често мелодията на британска реч галеше ласкаво британския му слух. Магазините в много отношения се отличаваха от тези на Оксфърд стрийт или по Странд76, но често ги красеше печатното съобщение, че вътре се говори английски. Други обявяваха, че продават английска бира, а на едно място дори обещаваха да възнаградят клиентите си с печено телешко по английски.
Над вратата на всяко магазинче непременно висеше табела „Тук се продава тютюн“. Вместо разноцветни стъклени кълба или високи буркани с пиявици по витрините, на входа на аптеките имаше дървена глава на турчин със зяпнала уста или, ако мястото беше особено изискано — мандарин в цял ръст, раззинал уста в дълга прозявка.
Някои от тези странни лица се сториха особено забавни на Бен — изглеждаха, като че ли току-що са изпили лекарство, но вай Моунън заяви, че не вижда нищо смешно в тях. Един аптекар според него постъпваше съвсем разумно, като поставяше пред вратата си прозяваща се фигура, за да може веднага да стане ясно, че това място е „апотек“ — и толкова.
Още нещо привлече вниманието на Бен — каруците на млекарите. Те бяха малки, пълни с лъскави медни котлета или глинени кани, теглени от кучета. Мле-карят вървеше покорно до каруцата, оправяше се с кучето и разнасяше млякото на клиентите. Някои продавачи на риба също имаха каруци и когато се случеше тяхното куче да срещне куче на млекар, то непременно си придаваше важен вид и ръмжеше, докато минаваше покрай него. Понякога кучето на млекаря виждаше свое познато куче пред някоя мле-карска каруца от другата страна на улицата и как дрънчаха тогава котлетата, особено ако бяха празни! Двете кучета се втурваха, без да обръщат внимание на изсвирването на стопаните си, и настояваха да се срещнат на средата на пътя. Понякога ее задоволяваха да се подушат любопитно, но обикновено по-малкото куче захапваше игриво ухото на по-голямото или двете се сборичкваха приятелски, за да се поразмърдат. И тогава — горко на котлетата и горко на кучетата!
След като стопанинът ги напердашеше, всяко куче се заемаше лениво с работата си, както намереше за добре, давайки израз на чувствата си.
Ако някои от тези животни проявяваха странности, други се държаха забележително възпитано. Всъщност в града имаше училище за кучета, създадено специално за да ги обучава — вероятно Бен беше видял някои от випускниците му. Често пъти той беше забелязвал двойка изпълнени е достойнство кучета да препускат по улицата като коне, подчиняващи се и на най-малкия знак на човека, който върви бързо до тях. Понякога, след като разнесеха товара, продавачът скачаше в каруцата и се возеше приятно до дома си отвъд градските порти, но друг път — със съжаление го признавам, някоя кротка женица бъхтеше пешком е кошница риба на главата и дете в ръцете, докато стопанинът й се наслаждаваше на возенето и единственият му товар беше леката къса Глинена лула, чийто дим с любов отиваше право в лицето на жената.
ГЛАВА XXIX
ДЕН НА ПОЧИВКА
Най-после разглеждането на забележителности свърши — ас него и посещението на момчетата в Хага. Прекараха три щастливи денонощия със семейство ван Хент и колкото и странно да звучи, през цялото това време нито веднъж не си сложиха кънките. Третият ден беше ден на истинска почивка. Шумът и оживлението на града заглъхнаха; медно-гласи неделни камбани изпълниха сърцата им с благословени; спокойни мисли. Като слушаше познатата музика, Бен чувствуваше, че светът е единен, колкото и много различия да има. Така както часовниците говорят само на родния език, в която и страна да показват времето, така и църковните камбани винаги звучат като нещо родно, стига сърцата ни да се вслушват в тях.
Поведени от един такъв ясен глас, нашите познати заедно с госпожа ван Хент и съпруга й вървяха по тихите, но многолюдни улици, докато стигнаха до красива стара църква в южната част на града.
Залата беше огромна и въпреки големите прозорци с цветни стъкла изглеждаше оскъдно осветена, макар че стените бяха бели, а по колоните и пейките падаха ярки отблясъци червена и пурпурна слънчева светлина.
Бен видя как няколко старици безшумно се движат по пътеката между редовете, понесли големи купове грейки за крака, които раздаваха на събралите се, като сръчно измъкваха най-долната грейка, докато раздадоха всички. Озадачи го, че господин Хент се разположи с момчетата на един удобен ред отстрани, след като сложи своята жена да седне в центъра на църквата, където бяха поставени столове, предназначени главно за жените. Но всъщност Бен просто виждаше един разпространен холандски обичай.
Пейките на знатните граждани и на сановници-те бяха с кръгла форма, всяка край една колона. Изкусно украсени с дърворезба, те представляваха масивната основа на огромните стълбове, които се открояваха ясно на фона на голите бели стени. Тези величествени и съразмерни колони бяха нащърбени и олющени от отдавнашни премеждия, но въпреки това, преди да се слеят с извитите сводове горе, омекотените им контури, съвсем според очакванията, се превръщаха в корона на дърво, пищни и красиви както някога.
Скоро Бен сведе поглед към мраморния под. Настилката беше от надгробни камъни. Почти всички големи плочи, от които се състоеше, отбелязваха вечното жилище на починалите. Върху всеки камък бяха издълбани герб, надпис и дата, осведомяващи чие тяло почива под него, а понякога дори трима члена от едно и също семейство лежаха един над друг в една и съща гробница.
Бен не можеше да не си представи тържествената погребална процесия, която се извива на светлината от свещите, преминавайки под величествените странични сводове, понесла своя безгласен товар към тъмната яма, от която са вдигнали плочата в очакване на пристигащия. Почувствува, че не е малко, дето сестра му Мейбъл, починала в ранна възраст, е положена в слънчевия църковен двор, където ромоли поточе, блестящо в светлината на деня, а през нощта дърветата поклащат клони и шептят в хор; където цветята се гушат току до надгробния камък, луната и звездите излъчват покой, а сутрин птичките сладко пеят високо горе.
После вдигна очи от пода и спря погледа си върху украсения с резба дъбов амвон — изключително красив по замисъл и изработка. Не се виждаше пасторът — макар че неотдавна го бе наблюдавал как бавно се изкачва по витата стълба: човек с благ израз, с набрана яка и мантия, дълга почти до коленете.
Междувременно голямата църква тихо започна да се пълни. По пейките сядаха сериозни мъже, а в средата излъчваха светлина жените в чистите си празнични дрехи. Внезапно в сградата се чу леко шумолене. Всички обърнаха очи към пастора, който се появи на амвона.
