Госпожа Бринкър доближи до него лицето си със сухи, попукани устни, като че ли подозираше, че думите му имат друго значение. Веднъж изхлипа уплашено и Гретел се сепна, но след това слушаше спокойно.
Когато Ханс свърши, майка му се обърна и хвърли продължителен измъчен поглед към съпруга си, който лежеше бледен и безчувствен, и застана на колене до леглото.
Бедната малка Гретел! Какво ли означаваше това? Тя погледна въпросително към Ханс — той стоеше прав, но главата му беше склонена като при молитва; погледна към доктора — той внимателно опипваше главата на баща й; погледна асистента — мъжът се изкашля и й обърна гръб; погледна майка си. Ах! Малка Гретел, това е най-доброто, което можеш да направиш — да коленичиш до нея, да обгърнеш шията й с топлите си млади ръце, да плачеш и да молиш бога да те чуе.
Когато майката се изправи, д-р Букман, в чийто поглед се криеше тревога, попита троснато:
— Е, ще го направим ли?
— Ще му причини ли болка? — попита тя с треперещ глас.
— Не мога да кажа. Сигурно няма. Ще го направим ли?
— Това може да го излекува, казвате. Господине, казали сте на момчето ми, че… че… — И тя спря.
— Да, госпожо, казах, че пациентът може да се влоши, докато трае операцията — но нека се надяваме, че това няма да стане …
Докторът погледна часовника си. Асистентът нетърпеливо пристъпи към прозореца.
— Хайде, времето не чака. Да или не?
Ханс прегърна майка си. Това беше необичайно за него. А сега дори опря глава на раменете й.
— Господинът очаква отговор — прошепна той. От дълго време госпожа Брикнър беше главата на семейството във всяко отношение — много пъти беше проявявала строгост към Ханс, имаше сила да му посочва правия път и изпитваше майчинска радост от послушанието — а сега се чувствуваше толкова слаба и безпомощна. Здравата му прегръдка й помогна много. Дори русата коса при докосване излъчваше сила.
Тя се обърна към сина си умолително:
— О, Ханс, какво да кажа?
— Кажи каквото те съветва бог — отговори Ханс и наведе глава.
Направо от сърцето на майката излезе припряната, въпросителна молитва, а с нея дойде и отговорът. Тя се обърна към д-р Букман.
— Имате право, господине. Давам съгласието си.
— Хъм! — промърмори докторът, сякаш искаше да каже: „Много се бавихте с решението.“ След това поговори малко с асистента си, който привидно го слушаше съвсем почтително, но вътрешно се радваше на голямата смешка, която щеше да разказва на приятелите си — състуденти: беше видял истински сълзи в очите на „Стария Букман“!
Междувременно Гретел трепереше и продължаваше да наблюдава, без да продума. Но когато видя докторът да отваря едно кожено куфарче и да изважда едно след друго остри, блестящи инструменти, скочи на крака.
— О, мамо, клетият татко не е направил нищо лошо. Нима ще го убият?
— Не зная, дете — проплака госпожа Бринкър, като гледаше тъжно Гретел. — Не зная.
— Така не може, госпожо — каза сурово д-р Букман и същевременно хвърли бързо изпитателен поглед към Ханс. — Вие и момичето трябва да напуснете стаята. Момчето може да остане.
Госпожа Бринкър в миг се съвзе. Очите й блеснаха. Целият й вид се промени. Изглеждаше като жена, която никога не е плакала, никога не е изпитвала моментна слабост. Гласът й беше глух, но решителен:
— Оставам със съпруга си, господине.
Д-р Букман я погледна изненадано. Рядко пренебрегваха заповедите му по такъв начин. За миг погледът му срещна нейния.
— Можете да останете, госпожо — каза той с променен глас.
Гретел вече беше изчезнала.
В един ъгъл на къщата имаше килерче, където нейното грубо, прилично на кутия легло беше прикрепено към стената. Никой нямаше да се сети за треперещото малко създание, свило се там в тъмното.
Д-р Букман свали тежкото си палто, напълни един пръстен леген с вода и го постави до леглото. После се обърна към Ханс и попита:
— Мота ли да разчитам на тебе, момче?
— Можете, господине.
— Вярвам ти. Застани откъм главата, тука — майка ти може да седне вдясно от тебе — ето така.
И той постави един стол до леглото.
— Не забравяйте, госпожо, не бива да плачете и да припадате.
Изглеждаше доволен.
— Хайде, Волънховън.
О! Куфарчето с ужасните инструменти… Асистентът ги вземаше. Гретел, която надничаше с насълзени очи през процепа на вратата на килерчето, вече не можеше да стои тихо.
Втурна се обезумяла от скръб през стаята, грабна качулката си и избяга от къщата.
ГЛАВА XXXIII
ГРЕТЕЛ И ХИЛДА
Беше междучасие. Още в първия миг, когато удари училищният звънец, каналът като че ли нададе силен вик и внезапно се оживи от появилите се момчета и момичета. Каналът хитруваше — светеше кротко под обедното слънце, но сърцето му беше калейдоскоп и от едно поклащане на голямата училищна камбана се сепваше и блясваше примамливо.
Множество пъстро облечени деца се пързаляха насам-натам и веселието, което се таеше в тях от сутринта, сега се изливаше свободно в песни, викове и смях. Нищо не спираше вълната на оживлението. Нито една мисъл за учебници не се беше появила с тях под лъчите на слънцето. Латинският, аритметиката, граматиката — всички щяха да престоят заключени един час в мрачната училищна стая. Учителят можеше да си настоява, че името му е съществително, при това собствено, но те имаха само едно намерение — да се забавляват. Стига пързалката винаги да беше в отлично състояние, нямаше значение дали Холандия се намира на Северния полюс или на екватора. Що се отнасяше до естествената история, как можеха да се вълнуват от инерцията, гравитацията и тям подобни, когато само гледаха да не ги съборят в блъсканицата.
В разгара на веселбата едно дете извика:
— Какво е това?
— Какво? Къде? — отговориха му десетки гласове.
— Ами не виждате ли? Онова тъмното до къщата на идиота.
— Нищо не виждам — каза друго.
— Виждам! — изрева трето. — Куче е!
— Какво ти куче? — прозвуча писклив глас, който вече сме чували. — Нищо подобно. Това е вързоп дрипи.
— Глупости, Вост! — промърмори друг глас. — Винаги си бил далече от истината. Това е гъсар-ката Гретел, търси плъхове.
— И какво от това? — пропищя Вост. — Та не е ли тя вързоп дрипи?
— Ха-ха! Добре го рече, Вост! Ще получиш медал за остроумие, ако продължаваш все така.
— Друго щеше да получиш, ако брат й Ханс беше тука, уверявам те! — каза едно хремаво, увито в шалове дребосъче.
Тъй като. Ханс не беше там, Вост си позволи да се надсмее над предположението.
— Ти да не мислиш, че ме е страх от него, сополанко? Всеки ден мога да преборвам десет като него и тебе отгоре.
— Значи, така, а? Ще ми се да те видя, като го правиш! — И в потвърждение на думите си, сополанкото с все сила побягна.
Точно тогава някой предложи да се надбягват с трите най-силни момчета в училището — и скоро приятели и врагове, весели както винаги, се обединиха от общата цел.
