стъпки се промъкна до майка си.
В стаята цареше безмълвие. Тя долавяше дишането на стария доктор. Струваше й се, че чува как искрите падат върху пепелта в огнището. Ръката на майка й беше много студена, но по страните й горяха червени петна, а очите й бяха като на кошута, толкова бистри, тъжни и изпълнени с очакване.
Най-после нещо се размърда на кревата — съвсем неуловимо, но достатъчно, за да накара всички да се сепнат. Д-р Букман в очакване се наведе напред.
Отново се размърда. Огромната ръка на клетия човек — толкова бяла и отпусната — потрепна, после се насочи уверено към главата.
Опипа превръзката — но не неспокойно или безумно, а с въпросително движение, което накара д-р Букман да стаи дъх. После очите бавно се отвориха.
— Внимателно, внимателно! — чу се глас, който прозвуча много странно на Гретел. — Вдигнете рогозката по-високо, момчета! Сега хвърлете отгоре глината. Водите се покачват бързо — няма време да …
Госпожа Бринкър скочи като млада пантера. Сграбчи ръцете му и като се наведе над него, извика:
— Раф, момчето ми! Кажи ми нещо!
— Ти ли си, Мейтйъ? — попита той със слаб глас. — Бях заспал … мисля, че се ударих … Къде е малкият Ханс?
— Тук съм, татко! — извика Ханс, извън себе си от радост, но докторът го спря.
— Позна ни! — изпищя госпожа Бринкър. — Милостиви боже! Позна ни! Гретел, Гретел! Ела да видиш баща си!
Напразно д-р Букман заповядваше да пазят тишина и се опитваше да ги отстрани от леглото. Не можа да ги спре.
Ханс и майка му едновременно се смееха и плачеха, надвесили се над пробудилия се за нов живот човек. Гретел не издаде нито звук, но гледаше всички с радостни светнали очи. Баща й говореше със слаб глас.
— Бебето спи ли, Мейтйъ?
— Бебето! — като ехо повтори госпожа Бринкър. — О, Гретел, за тебе говори! И нарича Ханс „малкия Ханс“! Десет години сън! О, гоподине, вие спасихте всички нас. Десет години той беше в забрава. Деца, защо не благодарите на господина?
Добрата жена беше извън себе си от радост. Д-р Букман не каза нищо, но когато погледът му срещна нейния, посочи нагоре. Тя разбра. Ханс и Гретел също разбраха.
Едновременно те коленичиха редом до одъра. Госпожа Бринкър държеше ръката на съпруга си дори докато се молеше. Д-р Букман беше навел глава. Асистентът стоеше до огнището, с гръб към тях.
— Защо се молите? — промърмори бащата, който с усилие наблюдаваше как стават на крака. — Празник ли е?
Не беше неделя, но жена му кимна с глава, защото не можеше да говори.
— Тогава да прочетем една глава … — проговори бавно и с мъка Раф Бринкър. — Не разбирам какво става. Чувствувам се много, много слаб. Може би свещеникът ще я прочете.
Гретел взе голямата холандска библия от резбованата полица. Д-р Букман, който изпита смущение, че го наричат „свещеник“, се закашля и подаде книгата на асистента си.
— Чети — измърмори той. — Трябва да ги усмирим, иначе човекът може да умре.
Когато свършиха главата, госпожа Бринкър тайнствено направи знак на останалите, че съпругът й спи.
— Е, йъфвроу — каза докторът с приглушен глас, като си слагаше дебелите вълнени ръкавици, — сега трябва да пазите пълна тишина. Нали разбирате, тава е един наистина изключителен случай. Ще дойда отново утре. Днес не давайте на пациента да яде.
И като отправи бърз поклон, той напусна къщата, последван от асистента си.
Голямата карета не беше далече. Почти през цялото време, докато докторът беше в къщата, кочияшът беше разхождал конете бавно нагоре-надолу по канала.
Ханс също излезе навън.
— Господ да ви поживи, господине! — каза той почервенял и развълнуван. — Никога няма да мога да ви се отплатя, обаче ако …
— Можеш да ми се отплатиш — прекъсна го сърдито докторът. — Можеш да проявиш съобразителност, когато пациентът се събуди. Това бърборене и вайкане може да убие здрав човек, камо ли този, който е с единия крак в гроба. Ако искаш баща ти да оздравее, накарай ги да пазят тишина.
Без да каже нито дума повече, д-р Букман гордо се упъти към каретата си, а Ханс гледаше подире му с отворена уста.
Този ден направиха строга забележка на Хилда, че е закъсняла за училище след междучасието и че не декламира добре.
Тя беше останала край къщата чак докато чу слееха на госпожа Бринкър и думите на Ханс „Тук съм, татко!“ — едва тогава се върна в класа си. Чудно ли е, че закъсня? И нима можеше да изреди дългия списък латински глаголи, когато в сърцето си не даваше пет пари за тях, а само повтаряше: „Колко се радвам! Колко се радвам!“
ГЛАВА XXXV
КОСТИ И ЕЗИЦИ
Костите са нещо странно. Човек би предположил, че те не знаят нищо за училищните работи, но не е така. Дори костите на Йакоп Поот, скрити дълбоко под плътта, усещаха осезателно учебните часове.
Рано сутринта след завръщането те започнаха да го болят непрекъснато и го караха да потрепва от всяко иззвъняване на училищната камбана, сякаш казваха: „Спрете това кречетало! То носи беда!“ А след училище беше точно обратното — бяха кротки и успокоени, като че ли дремеха в меките си легла.
Костите на останалите момчета се държаха горе-долу по същия начин — но в това няма нищо необикновено. Понеже бяха по-близо до дневната светлина от Йакоповите, можеше да се предполага, че са по-наясно с човешките дела. Особено костите на младия господин Лудвиг — те бяха направо чудесни, направо под кожата, и затова бяха най-учените кости, които сте срещали някога. Само сложете пред очите му тихичко учебник по граматика с отбелязан урок, и веднага скритите над очите му кости започват да усещат болка. Помолете го да ви донесе от тавана печката за крака, и костите веднага ще му припомнят, че е „много уморен“. Кажете му да иде до сладкарницата, отдалечена на една миля, и готово! Нито една кост няма да се сети, че е била използувана някога.
Като имате всичко това предвид, няма да се учудите, когато ви кажа, че нашите пет момчета бяха между най-щастливите в щастливата тълпа, която се изсипваше от училището този ден.
Петър беше в отлично разположение на духа. Беше чул от Хилда за смеха на госпожа Бринкър и радостните думи на Ханс и това му стигаше, за да му докаже, че Раф Бринкър е излекуван. Всъщност новината се беше разпространила из цялата околност. Хора, които дотогава не се бяха интересували за Бринкърови и само презрително се бяха усмихвали или свивали рамене с престорена жал, сега се запознаваха подробно с всеки миг от техния живот. Носеха се безброй чудати истории.
Хилда, развълнувана от събитието, се спря да поприказва с кочияша на доктора, който стоеше до конете, като се тупаше по гърдите и разтриваше ръце. Сърцето й беше препълнено с радост. Не можа да се въздържи и каза на измръзналия човек с уморен вид, че докторът сигурно скоро ще излезе; тя дори му намекна, че предполага — че само предполага, че е било проведено чудотворно лечение, че е бил върнат разумът на един идиот. Всъщност беше сигурна, че е така — защото бе чула как вдовицата му се смее — не, разбира се, не вдовицата му, жена му; човекът вече не беше труп — доколкото разбираше тя, той седеше и разговаряше умно като адвокат.
Всичко това беше доста нетактично. Хилда го усещаше, но не се разкайваше. Толкова е приятно да носиш щастлива или изненадваща вест! Тя се спусна леко по канала, твърдо решила да повтаря греха си ad infinitum81 и да разкаже за това на всички момчета и момичета в училището.
Междувременно се появи Йансон Колп и, разбира се, само след миг започна да се държи неприлично и да подвиква обидни думи на кочияша, който го гледаше с безмълвно презрение. За Йансон това беше покана
