да се приближи. Кочияшът се беше покачил на капрата, оправяше юздите и мърмореше на конете.
Йансон застана до него.
— Виж ти! Какво ли става в къщата на идиота? Господарят ти там ли е?
Кочияшът тайнствено кимна. Йансон изсвири с уста и се приближи още повече.
— Старият Бринкър да не е умрял? Кочияшът важно се изпъчи, но запази мълчание.
— Виж какво, плашило, ако бях сигурен, че можеш да си отваряш устата, щях да отърча ей там до къщи и да ти донеса парче сладкиш с джин-джифил.
„Плашилото“ беше човек като всички, за четири часа чакане беше огладнял като вълк. При думите на йансон даде явни признаци, че се предава.
— Хайде, приятелче — настояваше изкусителят, — казвай бързо новините — умрял ли е старият Бринкър?
— Не. Излекуван е. Върнал е паметта си — каза кочияшът, изстрелвайки думите една по една като куршуми.
И подобно на куршуми (в преносен смисъл) те улучиха Йансон Колп. Той подскочи като ранен в сърцето.
— Не може да бъде! Сигурен ли си?
Човекът стисна зъби и погледна многозначително към неугледния дом на младия Колп.
Точно тогава Йансон съзря в далечината група момчета. Като им подвикна грубо, както правят момчетата като него в целия свят — било то в Африка, Япония, Амстердам или Париж, — той хукна през- глава към тях, забравил кочияша и сладките, забравил всичко освен необикновената вест.
По този начин до залез слънце в околността стана известно, че д-р Букман, който случайно посетил къщата на идиота, му дал огромна доза лекарство, на цвят като сладкиш с джияджифил. Докато во сипвал в устата на Бринкър, шест души го държали. Идиотът веднага скочил на крака, напълно с всичкия си, съборил доктора (или го цапардосал — признаваха, че не са съвсем сигурни с кое от двете го наказал), после седнал и заговорил не как да е, а като адвокат. После се обърнал към жена си и децата си и им казал много красиви думи. Госпожа Бринкър толкова се смяла, че накрая не могла да се спре. Ханс казал: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момче!“, а Гретел била казала: „Ето ме, татко! Тук е милото ти момиче!“, и после видели доктора, седнал в каретата, блед като смъртник.
ГЛАВА XXXVI
НОВА ТРЕВОГА
Когато д-р Букман посети Бринкъровата къща на следващия ден, не можа да не забележи колко весело и приветливо е станало там. Щом отвори вратата, веднага усети атмосферата на щастие. Госпожа Бринкър седеше кротко до леглото и плетеше, съпругът й спеше дълбок спокоен сън, а Гретел безшумно месеше ръжен хляб на масата в ъгъла.
Докторът не се задържа дълго. Зададе няколко обичайни въпроса, изглеждаше доволен от отговорите и след като премери пулса на пациента, каза:
— Ах, все още е доста отпаднал, госпожо, наистина е доста отпаднал. Трябва да се подкрепи. Можете да започнете да храните пациента, но внимавайте — не му давайте много. Храната трябва да бъде силна и подбрана.
— Имаме черен хляб, господине, и овесена каша — отговори радостно госпожа Бринкър. — Винаги ги е понасял добре.
Докторът се намръщи.
— В никакъв случай. Трябва да му дадете бульон от прясно месо, препечен бял хляб, хубаво вино — „Малага“ … хъм … Изглежда му е студено. Завийте го по-добре, с нещо по-леко и топло. Къде е: момчето?
— Ханс отиде в Брук да търси работа. Скоро ще се върне. Не желае ли господинът да седне?
Не мога да кажа какво изплаши доктора — дали това, че предложеното от госпожа Бринкър протрито столче не изглеждаше особено примамливо, или самата госпожа — отчасти защото беше жена, отчасти защото лицето й внезапно бе придобило разтревожено, печално изражение. Със сигурност знам обаче, че нашият доктор-чудак се огледа припряно, промърмори нещо за някакъв „изключителен случай“, поклони се и изчезна, преди госпожа Бринкър да успее да каже нещо.
Странно е, че посещението на добрия благодетел сякаш остави след себе си облак, но така беше. Гретел се намръщи — както се мръщи разтревожено дете, и започна яростно да меси тестото, без да вдига поглед. Госпожа Бринкър се завтече до леглото на съпруга си, наведе се над него и избухна в приглушени, но силни ридания.
След миг влезе Ханс.
— Какво има, мамо? — прошепна уплашено той. — Какво ти е? Да не би татко да е зле?
Тя обърна към него изкривеното си от плача лице, без да направи опит да скрие тревогата си.
— Да. Той гладува и ще загине. Господинът каза така.
Ханс пребледня.
— Какво искаш да кажеш, мамо? Трябва веднага да го нахраним. Хайде, Гретел, дай ми кашата.
— Не! — извика ужасена майката, но без да повиши глас. — Може да го умори. Грубата храна е прекалено тежка за него. О, Ханс, той ще умре — татко ти ще умре, ако се отнасяме така е него. Трябва месо, сладко вино и топла завивка. Какво да правя, ах, какво да правя? — плачеше тя и кършеше ръце. — В къщи нямаме и стайвър.
Гретел сви устни — в този миг тя можеше да изрази съчувствието си единствено така. Сълзите й падаха една след друга върху тестото.
— Господинът каза ли, че тези неща са нужни на татко? — попита Ханс.
— Да, каза.
— Е, мамо, не плачи. Ще ги намерим. Ще донеса месо и вино преди полунощ. Вземи завивката от моето легло, аз ще спя в сламата.
— Добре, Ханс, но макар и малка, тя е тежка. А господинът каза, че трябва да бъде лека и топла. Ще умре. И торфът свършва, Ханс. Баща ти го е хабил напразно — хвърлял го е в огъня, когато не съм гледала, милия.
— Нищо, мамо — прошепна бодро Ханс. — Можем да отсечем върбата и да я изгорим, ако стане нужда, но още тази нощ ще донеса нещо. Трябва да има работа в Амстердам, макар в Брук да няма. Не бой се, мамо — най-лошото вече мина. Сега с всичко можем да се справим, добре, че татко отново дойде на себе си.
— Ах! — проплака госпожа Бринкър, като бързо изтри очите си. — Имаш право.
— Разбира се. Погледни, мамо, колко кротко спи. Мислиш ли, че господ ще го остави да умре от глад, след като току-що ни го е върнал? Сигурен съм, мамо, че ще донеса всичко, от което се нуждае татко — все едно, че джобът ми е препълнен със злато. Успокой се, не се притеснявай.
И като я целуна бързо, Ханс грабна кънките си и се измъкна от къщи.
Клетият Ханс! Претърпял неуспех сутринта, почти поболял се от новата тревога, той гледаше сърцато и се опитваше да си свирука, запътил се решително с твърдото намерение да оправи нещата.
Досега немотията никога не беше притеснявала семейство Бринкър толкова много. Запасите им от торф бяха почти изчерпани, а цялото брашно на къщата беше отишло в тестото на Гретел.
Почти не се бяха хранили в последно време и едва ли бяха забелязали това. Госпожа Бринкър беше толкова сигурна, че тя и децата ще успеят да спечелят пари, преди да стане прекалено късно, че се беше отдала на радостта от подобрението на болния. Дори не беше казала на Ханс, че са похарчили и последните сребърни монети от старата ръкавица.
Ханс се укори, че не спря доктора, когато го видя да се качва на каретата, за да стигне бързо до Амстердам.
„Сигурно има някакво недоразумение — мислеше той. — Господинът не може да не е знаел, че не разполагаме с месо и сладко вино. И все пак татко изглежда много отпаднал, наистина. Трябва да намеря работа. Ако господин ван Холп се беше завърнал от Ротердам, щях да имам доста работа. Но младият господин Петър ми каза да се обърна към него, ако имаме нужда от помощ. Веднага ще отида при нето. О,
