защо не е лято!“
През цялото това време Ханс бързаше към канала. Скоро сложи кънките и леко се плъзна по посока на дома на ван Холп. „Татко има нужда от месо и вино веднага — мърмореше си той. — Но как да успея да спечеля пари, за да ги купя още днес? Няма друг начин, освен да отида, както обещах, при младия господин. Какво му струва да ни направи подарък месо и вино? Веднъж да нахраним татко, бързо ще отида в Амстердам и ще изработя нужното за утре.“
После му хрумнаха други мисли — мисли, от които сърцето му тежко затуптя, а страните му пламнаха от срам. „Но това е най-малкото просия. А Бринкърови никога не са били просяци. Аз ли ще бъда първият? Нали клетият ми баща, едва възвърнал живота си, веднага ще научи, че семейството му е молило за милостиня — за него, който винаги е бил предвидлив и пестелив! Не! — извика Ханс високо. — Хиляди пъти по-добре е да се разделим с часовника. Поне мога да го заложа срещу пари в Амстердам — помисли той, като зави обратно. — Това не е позор. Веднага ще си намеря работа и ще го откупя. Не, бих могъл дори да говоря с баща си за това!“
При последната мисъл момчето едва не затанцува от радост. Защо наистина да не говори с баща си? Той вече е разумно същество. „Може да се събуди — мислеше си Ханс, — бодър и отпочинал. Може да каже, че часовникът не трябва и ще го продадем. Ура!“ И Ханс сякаш полетя по леда.
След няколко мига вече размахваше кънките в ръка и тичаше към къщи.
Майка му го посрещна на прага.
— Ханс! — извика тя с грейнало от радост лице. — Младата дама беше тука с прислужницата си. Донесе всичко: месо, сладко, вино, хляб — пълна кошница! После пристигна още вино и прекрасна постелка и завивка за баща ти, изпратени от господина по човек от града. О, сега вече ще се оправи. Господ да ги поживи!
— Господ да ги поживи! — повтори като ехо Ханс и за първи път този ден очите му се напълниха със сълзи.
ГЛАВА XXXVII
ЗАВРЪЩАНЕТО НА БАЩАТА
Тази вечер Раф Бринкър се почувствува толкова добре, че настоя да посели малко край огъня на грубия стол с висока облегалка. Известно време всички в малката къта се суетяха. Ханс беше най-важният в случая, защото баща му беше тежък мъж и имаше нужда да се облегне на нещо устойчиво. Госпожа Бринкър, която далеч не приличаше на изнежените знатни дами, беше толкова уплашена и развълнувана от сериозната крачка, която предприемаха да го местят без нареждането на доктора, че едва не събори съпруга си, макар че се смяташе за главната му опора и подкрепа.
— Внимателно, жено, внимателно — задъхано изрече Раф. — Дали съм слаб, защото съм остарял, или треската ме прави толкова безпомощен?
— Чуйте го! — засмя се госпожа Бринкър. — Говори като съвсем разумен човек. Отпаднал си от треската, Раф. Столът ти е приготвен, ще ти бъде удобно и топло; сядай … така … готово!
И с тези думи госпожа Бринкър бавно отпусна своята половина от товара върху стола. Ханс предпазливо стори същото.
А Гретел тичаше насам-натам и носеше всякакви неща, които майка й да подложи на облегалката или за да завие краката на баща й. После сложи под краката му резбованата пейка, а Ханс стъкна огъня, за да се разгори.
Най-после бащата седеше. Чудно ли е, че се озърташе смутено? „Малкият Ханс“ току-що почти го беше пренесъл. „Бебето“ беше високо повече от четири фута и старателно метеше край огнището с метла от върбови клони. Мейтйъ, неговата жена, приветлива и хубава както преди, беше напълняла поне с петдесет фунта за изминалото време, което му се виждаше няколко часа. Учудваха го бръчките, появили се по лицето й. Единствените познати неща в стаята бяха чамовата маса, която беше направил, преди да се ожени, библията върху полицата и шкафът в ъгъла.
Ах, Раф Бринкър, съвсем естествено е от очите ти да капят горещи сълзи само като погледнеш радостните лица на близките си! Десет години, изчезнали от един човешки живот, не са малка загуба — десет години на зрелост, на домашно щастие и уют; десет години на честен труд, на смислена радост от лъчите на слънцето и красотата навън; десет години на благодарен живот. Един прекрасен ден очакваш с нетърпение всичко това, а на следващия се събуждаш, за да откриеш, че е отминало и пред тебе има празнота. Чудно ли е, че парещите сълзи една след друга се стичат по лицето ти!
Нежната малка Гретел! Тези сълзи бяха отговор на вечната й молитва. От този миг тя обикна баща си. Ханс и майка му мълчаливо се спогледаха, когато видяха, че момиченцето се спуска и прегръща баща си.
— Татко, мили татко! — мълвеше тя и притискаше лицето си о неговото. — Не плачи! Нали всички сме тук!
— Да те поживи господ — изхлипа Раф, като я целуваше непрекъснато. — Съвсем забравих.
Скоро той вдигна поглед и каза с весел глас:
— Трябваше да я позная, Мейтйъ — каза той, обгърнал с ръце прелестното младо лице и така загледан в него, сякаш го наблюдаваше как расте. — Трябваше да я позная. Същите сини очи, същите устни … Ах, а песничката, която знаеше още преди да проходи? Но това беше отдавна — добави с въздишка той, като продължаваше да я гледа замечтано. — Беше толкова отдавна и няма да се повтори.
— Не е така — извика с въодушевление госпожа Бринкър. — Мислиш ли, че съм й позволила да забрави песничката? Дъще, изпей старата песен, която научи преди толкова време!
Ръцете на Раф Бринкър се отпуснаха уморено, очите му се затвориха, но колко много значеше усмивката, заиграла по устните му, когато гласът на Гретел подобно благоухание се понесе край него.
Мелодията беше простичка — тя никога не беше учила думите.
Изпълнена с любов, Гретел неволно смекчаваше всеки звук и накрая Раф, почти си представи, че двегодишната му дъщеричка е отново до него.
Щом песента свърши, Ханс се покатери на един дървен стол и започна да се рови в бюфета.
— Внимавай, Ханс — каза госпожа Бринкър, която през всичките години на бедност винаги беше безупречна домакиня. — Внимавай, вдясно е виното, а зад него — белият хляб.
— Не бой се, мамо! — отговори Ханс, като се протягаше за нещо далече на горната полица. — Няма да направя беля.
Той скочи долу, приближи се до баща си и постави в ръцете му едно продълговато чамово парче. Единият му край беше заоблен, а отгоре имаше дълбоки резки.
— Спомняш ли си го, татко? — попита Ханс. Лицето на Раф Бринкър светна.
— Разбира се, момчето ми. Това е лодката, която започнах да ти правя вче… уви, не вчера, а преди години.
— През цялото време я пазих, татко. Може да я завършиш, когато ръцете ти отново станат силни.
— Да, но не за тебе, сине. Ще трябва да почакам внуците. Та ти вече си цял мъж. Кажи, помагаше ли на майка си през всички тези години?
— Помагаше, и то грижливо — намеси се госпожа Бринкър.
— Чакайте — промълви бащата, като ги гледаше недоумяващо. — Колко години са изминали от нощта, когато водата придойде? Това е последното, което си спомням.
— Казахме ти истината, Раф. Миналата Света Троица станаха десет години.
— Десет години, откакто съм паднал, казваш. И оттогава все не съм бил на себе си?
Госпожа Бринкър се чудеше какво да отговори. Трябваше ли да му казва всичко? Да му каже, че се бе превърнал в идиот, в напълно безумен? Докторът й беше наредил в никакъв случай да не тревожи или вълнува пациента.
Ханс и Гретел се изненадаха, когато чуха отговора й.
— Нещо такова, Раф — потвърди тя, като смръщи вежди. — Когато тежък човек като тебе падне на главата си, трудно може да се предполага какво ще стане — но сега вече си добре, Раф, слава богу.
Събуденият за нов живот човек кимна.
— Да, доста добре съм, Мейтйъ — каза той, след като помълча. — Но мозъкът ми нещо се върти като чекрък. Няма да се оправя, докато отново не отида на дигите. Кога, мислиш, ще мога да тръгна на работа?
