— Само го чуйте! — извика госпожа Бринкър — доволна, но малко уплашена от думите му. — Трябва да го сложим да легне, Ханс. Каква ти работа!
Опитаха се да го вдигнат от стола, но той още не беше готов.
— Я ме оставете! — каза им и се усмихна почти както преди. (Гретел за пръв път виждаше тази усмивка.) — Кой човек иска да го пренасят като пън? Помнете ми думата, след три дни отново ще бъда на дигите. С радост ще ме поздравят онези юначаги — Йан Кампхъйзън и младият Хохфлит. Хващам се на бас, че са ти били добри приятели, Ханс.
Ханс погледна майка си. Младият Хохлифт беше починал преди пет години, а Йан Кампхъйзън лежеше в амстердамския затвор.
— Да — каза госпожа Бринкър, за да избегне въпросите, — правеха каквото можеха винаги, когато ги помолеше. Но понеже работеше и учеше, Ханс беше прекалено зает, за да търси другари.
— Работил и учил — повтори като ехо с унесен глас Раф. — Децата могат ли да четат и да смятат, Мейтйъ?
— Трябва сам да ги чуеш — отговори е гордост тя. — Докато измия пода, цяла книга могат да прочетат. Ханс например се радва на някоя страница с големи думи като заек на леха със зеле. А пък смятането …
— Хайде, сине, помогни ми — прекъсна я Раф Бринкър. — Трябва вече да си ида на леглото.
ГЛАВА XXXVIII
ХИЛЯДА ГУЛДЕНА
Никой, видял скромната вечеря у Бринкърови, не би си помислил, че наблизо има скрити истински лакомства. Ханс и Гретел хвърляха жадни погледи към шкафа, докато отпиваха вода от чашите си и ядяха оскъдните парчета черен хляб — но дори мислено те не ограбваха баща си.
— Вечерята му хареса — каза госпожа Бринкър, като кимна с глава към леглото — и само след миг заспа. Ах, милият, дни наред ще бъде отпаднал. Много му се искаше отново да поседне, но тъкмо се канех някак да го развеселя, и той се унесе. Запомни това, момичето ми — когато един ден самата ти имаш мъж (макар че ще минат много дни, преди да стане това), не бива да забравяш, че никога няма да се оправиш с него, ако му се противопоставяш. „Покорната жена е господар на мъжа“. Ей! Не гълтай толкова много наведнъж, дете! От две такива хапки мога да сготвя цяло ядене. Какво ти е, Ханс? Човек би си помислил, че по стената има паяжини.
— Не, мамо, само си мислех…
— Мислеше си… За какво? Ах, няма какво да те питам — добави тя с променен глас. — И аз си мислех за същото преди малко. Е, няма нищо лошо в това, че вече очаквахме да чуем за хилядата гулдена — но напразно. Ясно е, че той не знае нищо за тях.
Ханс разтревожено вдигна очи, уплашен, че майка му както винаги ще се развълнува, като заговори за парите. Но тя кротко отхапваше от хляба и гледаше тъжно към прозореца.
— Хилядата гулдена — като ехо се чу слаб глас откъм леглото. — Ах, сигурен съм, Мейтйъ, че през този години, докато мъжът ти е мързелувал, те са ти свършили добра работа.
Клетата жена се сепна. Тези думи напълно разрушиха надеждата, която напоследък грееше в душата й.
— Буден ли си, Раф? — заекна тя.
— Да, Мейтйъ, и се чувствувам много по-добре. Казвах, че е добре, дето бяхме спестили пари. Стигнаха ли ти за целите десет години?
— Изобщо … изобщо ги няма, Раф … — И тя се накани да му каже истината, но Ханс вдигна показалец, за да я предупреди, и прошепна:
— Не забравяй какво ни каза господинът. Татко не бива да се тревожи.
— Говори с него, дете — изрече тя разтреперана. Ханс се спусна към леглото.
— Радвам се, че се чувствуваш по-добре — каза той, като се наведе над баща си. — Утре вече ще си възвърнеш силите.
— Да, дано. За колко време ви стигнаха парите. Ханс? Не чух какво отговори майка ти. Какво каза тя?
— Казах, Раф — със запъване изрече злочестата госпожа Бринкър, — че парите изчезнаха.
— Е, жено, не се ядосвай — хиляда гулдена не са много за десет години, нали и деца имаше да гледаш, но поне не сте били в нужда. Боледувахте ли често?
— Не, не — изхлипа госпожа Бринкър и повдигна престилката към очите си.
— Чакай, чакай, защо плачеш? — попита загрижено Раф. — Като стъпя отново на крака, ще напълним друга кесия. Добре, че ти казах за парите, преди да падна.
— Какво си ми казал, Раф?
— Ами че ги зарових. Току-що сънувах, че нищо не съм ти казвал за това.
Госпожа Бринкър тръгна към него. Ханс я улови за ръката.
— Тихо, мамо! — прошепна той и бързо я дръпна настрани. — Трябва да сме много внимателни.
И докато тя стоеше със стиснати ръце, затаила в очакване дъх, Ханс отново отиде до одъра. Разтреперан от вълнение, той каза:
— Какъв тревожен сън. Спомняш ли си къде зарови парите, татко?
— Да, момчето ми. Беше преди зазоряване точно в деня, когато пострадах. Предната вечер Йан Кампхъйзън каза нещо, което ме накара да се усъмня в честността му. Той единствен освен майка ти знаеше, че сме спестили хиляда гулдена. Затова станах през нощта и зарових парите — какъв глупак съм бил да подозирам стария си приятел!
— Сигурен съм, татко — продължи Ханс закачливо, като даде знак на майка си и Гретел да мълчат. — че си забравил къде си ги заровил.
… Ха-ха! Не, разбира се. Но лека нощ, сине, доспа ми се пак.
Ханс щеше да се оттегли, но не можеше да не се подчини на знаците, които му правеше майка-му, затова внимателно каза:
— Лека нощ, татко. Къде каза, че си заровил парите? Тогава съм бил съвсем малък.
— Близо до младата върба зад къщата — изрече сънено Раф Бринкър.
— А, да. На север от дървото — нали, татко?
— Не, на юг. Ах, хитрецо, ти добре знаеш мястото — трябва да си бил там, когато майка ти е вземала парите. Е, сине, това е… премести възглавницата… така. Лека нощ.
— Лека нощ, татко! — каза Ханс, готов да заподскача от радост.
Луната изгря много късно тази нощ — беше пълна и ярка и засвети в малкото прозорче, но лъчите й не разтревожиха Раф Бринкър. Двамата с Гретел бяха заспали дълбоко. А на Ханс и майка му предстоеше друга работа.
След като набързо се приготвиха, те потеглиха с ведри, изпълнени с очакване липа, понесли счупена лопата и ръждясали инструменти, служили дни наред на Раф, когато беше здрав и работеше по дигите.
Навън беше толкова светло, че върбата се виждаше ясно. Замръзналата земя бе твърда като камък, но Ханс и майка му не се колебаха. Бояха се единствено да не събудят заспалите в къщата.
— Лостът за разбиване на лед е тъкмо за такава работа, мамо — каза Ханс, като удряше разпалено. — Но земята е толкова скована, че не му отстъпва.
— Не бой се, Ханс — отговори майка му, като го гледаше с вълнение. — Дай да опитам малко.
Скоро успяха да забият лоста, после направиха дупка и нататък не беше толкова трудно.
Продължаваха да работят на смени, като си шепнеха весело. Сегиз-тогиз госпожа Бринкър тихо прекрачваше прага и се ослушваше, за да е сигурна, че съпругът й спи.
— Колко много ще се зарадва на новината — засмя се тя, — когато достатъчно укрепне, за да му кажем. Как ми се иска да сложа кесията и чорапа — точно както сме ги намерили, до него в тази благословена нощ и той, милият, да ги види, когато се събуди.
— Първо да ги намерим, мамо — задъхано изрече Ханс, който продължаваше да копае.
— Не се съмнявай. Не могат вече да ни избягат — отговори тя и потрепера от студ и вълнение, като клекна до дупката. — По всяка вероятност ще бъдат в глиненото гърне, което се изгуби толкова
