картофите. Младото дръвче не беше пораснало, когато татко … Ура!
Госпожа Бринкър не можеше да говори. Отпусна се на колене до Ханс точно когато той измъкваше … старото глинено гърне!
Ханс пъхна вътре ръката си и извади … парче тухла … после още едно … и още едно … после — чорапа и кесията, почернели и плесенясали, но пълни с отдавна изгубеното съкровище!
Как се радваха! Как се смяха! Как плакаха! Как броиха парите, когато влязоха в къщи! Беше чудо, че Раф не се събуди. Сигурно сънуваше приятни сънища, защото се усмихваше.
Вечерята на госпожа Бринкър и децата й не беше бедна, уверявам ви в това. Вече нямаше нужда да пазят лакомствата.
— Утре ще купим на баща ви прясна храна — каза майката, като донесе студено месо, вино, хляб и сладко и ги сложи на чистата чамова маса. — Сядайте деца, сядайте.
Когато заспиваше тази нощ, Ани се чудеше дали Ханс е загубил ножчето си и си мислеше колко весело ще бъде, ако след всичко това го намери.
Ханс едва затвори очи и се озова в някакъв гъсталак: наоколо се търкаляха гърнета със злато, а от всеки клон висяха часовници, кънки и лъскави мъниста.
Колкото и странно да звучи, щом наближеше някой клон, той се превръщаше в пън, а на пъна седеше най-прекрасната фея, която можете да си представите, облечена с аленочервено палтенце и синя пола.
ГЛАВА XLII
ТАЙНСТВЕНИЯТ ЧАСОВНИК
Освен изчезналите гулдени, още нещо се изясни в деня, когато дойде кръстницата-фея — историята на часовника, който вярната съпруга на Раф беше пазила ревниво в продължение на десет години. През дългите часове на мъчително изкушение тя се боеше дори да го погледне, да не би да престъпи молбата на своя мъж. Толкова й беше трудно да вижда как децата гладуват и да знае, че ако продаде часовника, техните страни ще поруменеят като рози — но възкликваше: „Не! Мейтйъ Бринкър не е от жените, които забравят последните заръки на съпруга си — каквото и да се случи.“
„Пази добре часовника“, беше казал той, като и го подаваше — и толкова. Обяснение не последва, защото едва беше изрекъл тези думи, когато един от приятелите му работници се втурна в къщата с вика: „Идвай, човече! Водата приижда! Имат нужда от тебе на дигите!“
Раф бе тръгнал веднага — и тогава за последен път, както вече сте чули от госпожа Бринкър, тя го бе видяла като нормален човек.
В деня, когато Ханс отиде в Амстердам да търси работа, а Гретел, след като се оправи с домакинството, се суетеше насам-натам и събираше пръчки, клони или каквото и да е, което да може да гори, госпожа Бринкър с прикрито вълнение сложи часовника в ръката на съпруга си.
„Нямаше смисъл — каза по-късно тя на Ханс — да се чака повече, защото една дума на баща ти би решила въпроса; няма жена, която да не иска да разбере откъде се е взело това нещо.“
Раф Бринкър започна да обръща в ръцете си гладкия лъскав часовник, после заразглежда прикаченото към него огладено парче черна панделка, сякаш го виждаше за първи път. Накрая каза:
— А, спомням си! Но ти сигурно си го търкала, вроу, защото блести като новичък гулден!
— Да — отвърна госпожа Бринкър и кимна със задоволство.
Раф отново го погледна. „Бедното момче!“ — каза тихо той и потъна в размисъл.
Това дойде твърде много на госпожата.
— Бедното момче ли? — повтори като ехо тя, малко заядливо. — За какво мислиш, че съм се изправила до тебе, Раф Бринкър, и съм оставила преденето, за да чуя само това ли?
— Отдавна съм ти казал всичко — рече уверено Раф, като я погледна учудено.
— Нищо подобно, нищо не си ми казвал! — отвърна съпругата му.
— Е, щом не съм… понеже и без това не ни е работа, няма какво повече да говорим — каза Раф и тъжно поклати глава. — Най-вероятно ще е, докато аз съм живял толкова време мъртъв на земята, клетото момче да е умряло и да е отишло в рая. Изглеждаше на път за там, горкичкото!
— Раф Бринкър! Ако смяташ така да се отнасяш с мене, след като се грижа за теб и понасям всичко още от двадесет и втората ой година, трябва да се засрамиш! Срам и позор! — извика госпожата, цялата почервеняла и задъхана.
Гласът на Раф беше все още слаб.
— Че как се отнасям с тебе, Мейтйъ?
— Че как? — повтори, имитирайки гласа му, госпожа Бринкър. — Че как! Точно както трябва да се отнасят с всяка жена, след като е била до съпруга си и през най-лошото, както към …
— Мейтйъ!
Раф се поизправи и протегна ръце. Очите му се напълниха със сълзи.
В миг госпожа Бринкър беше до нозете му и улови ръцете му в своите.
— О, какво направих! Накарах добрия човек да плаче, а той е с мене едва от четири дни! Вдигни очи, Раф! Недей, Раф, момчето ми, жал ми е, че те наскърбих. Тежко е да не ми кажеш за часовника, след като чаках десет години — но няма да те разпитвам повече, Раф. Хайде да го приберем пак — той ни скара за първи път, откакто господ те върна при мене.
— Глупаво беше да плача, Мейтйъ — каза той, като я целуваше, — пък и ти имаш пълно право да знаеш истината. Просто ми се стори, че ако говоря за това, все едно, че издавам тайните на мъртви хора.
— Мислиш ли, че мъжът… че момчето, за което говореше, е умряло? — попита жена му, като скри в ръка часовника и приседна в очакване на края на пейката под краката му.
— Трудно е да се каже — отговори той.
— Толкова ли беше болно, Раф?
— Не, не бих казал, че беше болно, беше разтревожено, много разтревожено.
— Мислиш ли, че е било извършило нещо лошо? — попита тя, като понижи глас.
Раф кимна.
— Убийство ли? — прошепна жената, без да смее да го погледне.
— Нещо такова каза, че е.
— О, Раф, ти ме плашиш … разказвай … толкова странно говориш … и трепериш … Трябва да зная всичко.
— Ако треперя, Мейтйъ, то е от треската. Слава богу, на душата ми не тежи грях.
— Пийни от виното, Раф. Ето, сега си по-добре. Казваше, че сигурно е извършил престъпление.
— Да, Мейтйъ, по всяка вероятност — убийство. Самият той ми каза. Но аз никога няма да повярвам. Такъв приятен момък, млад и честен на вид — като нашето момче, само че не чак толкова храбър и прям като него.
— Да, представям си — обади се госпожа Бринкър тихо, от страх да не прекъсне разказа.
— Срещна ме съвсем случайно — продължи Раф. — Никога дотогава не бях виждал лицето му — по- бледо и уплашено не можеше и да бъде. Улови ме за ръка и каза: „Приличаш ми на честен човек.“
— Да, имал е право — прекъсна го развълнувано госпожата.
— Докъде бях стигнал, вроу?
— Че те уловило за ръката — каза тя, вперила тревожен поглед в него.
— Да, да. Не се сещам лесно за някои думи и всичко ми е като в полусън, нали разбираш …
— Не говори така. Не е чудно, миличък — въздъхна тя, като погали ръката му. — Ако не беше умен за дузина, никога нямаше да си възвърнеш разсъдъка. Значи така, момчето те улови за ръка и каза, че му изглеждаш честен — нали? А после? По пладне ли беше?
— Не, преди изгрев. Доста преди да бият камбаните.
— Било е в деня, когато пострада — каза тя. — Помня, стори ми се, че ти тръгна за работа посред нощ. Спря там, дето то те уловило за ръка, Раф.
— Да … — продължи съпругът й. — Лицето му и сега е пред очите ми — така побеляло и обезумяло. „Закарайте ме малко надолу по реката“ — каза то. Нали си спомняш, че тогава работех много далече по линията, чак към Амстердам. Казах му, че не съм лодкар. „Въпрос на живот и смърт е, каза то, закарайте ме няколко мили надолу, ето онази малка лодка не е заключена, но може да е на някой бедняк, не мога да си
