позволя да го ограбя!“ Може думите му да не бяха точно такива, като насън ми е. Е, закарах го надолу — сигурно на шест или осем мили и той каза, че по-нататък може да тича по брега. Бързах да върна лодката. Преди да слезе, той изрече почти разплакан: „Мога да ви имам доверие. Направих нещо страшно — господ знае, че не съм го искал — но човекът е мъртъв. Трябва да напусна Холандия.“
— Каза ли какво точно е направил, Раф? Дали не е стрелял по някой свой приятел, както правят з университета в Гьотинген?
— Не си спомням. Може и да ми е казал — като сън ми е. Заявих му, че аз като почтен холандец не мога да не спазвам законите на страната си и да му помагам, но той все повтаряше: „Бог знае, че съм невинен“ и ме гледаше под звездната светлина е открит и ясен поглед, както би ме гледал малкият ни Ханс — и аз побързах да отплавам.
— Сигурно е била лодката на Йан Кампхъйзън — забеляза сухо госпожа Бринкър. — Друг не би си оставил така неразумно греблата.
— Да, точно лодката на Йан беше. Сигурно Йан ще дойде да ме види в неделя, ако е чул. Както и младият Хохфлит. Докъде бях стигнал?
(За щастие госпожа Бринкър се въздържа. Ако изобщо беше заговорила за Йан след снощното жестоко разочарование, сигурно щеше да стане причина за повече скръб и подозрение, отколкото Раф можеше да понесе.)
— Докъде беше стигнал ли? Не твърде далече, наистина. Не каза кога момъкът ти е дал часовника. Уви, предчувствам, че не се е сдобил с него по честен път.
— Какво говориш! — възкликна Раф обидено. — Дрехите му бяха от хубав плат, като на самия принц. Разбира се, че часовникът беше негов.
— Защо ти го е дал тогава? — попита госпожата, като гледаше с безпокойство огъня, където трябваше да се добави още торф.
— Нали току-що ти казах — отговори учудена той.
— Кажи ми пак — помоли госпожа Бринкър и мъдро насочи разговора към същата тема.
— Точно преди да скочи от лодката, той ми подаде часовника с думите: „Напускам родината си, макар никога да не съм мислил, че ще го направя. Ще ти се доверя, защото ми изглеждаш честен човек. Занеси това на баща ми — не днес, но до една седмица, и му кажи, че го изпраща нещастното му момче. Кажи му, че ако някога дойде времето, когато поиска да се завърна, при него, ще захвърля всичко и ще дойда. Кажи му да изпрати писмо на… на…“ — виж ти, останалото съм забравил. Не си спомням за къде трябваше да е писмото… Клетият момък, клетият момък! — продължи тъжно Раф и докато говореше, взе часовника от скута на жена си. — И до ден днешен баща му не го е получил.
— Аз ще го отнеса, Раф, не се бой, веднага щом Гретел се върне. Тя ще си дойде скоро. Как е името на баща му, казваш? Къде трябваше да го намериш?
— Уви! — бавно заговори Раф. — Губи ми се. Пред очите ми е лицето на момъка, огромните му очи; помня как вдигна капака на часовника, извади нещо отвътре и го целуна — и толкова. Като се опитвам да си спомня, всичко останало ми се върти в главата и се чува шум, като че ме залива прииждаща вода.
— Е, това е нещо обикновено, Раф — и аз съм имала същото чувство след треска. Уморен си вече, трябва да те преместя отново на леглото. Чудя се къде ли е това дете?
Госпожа Бринкър отвори вратата и извика: „Гретел! Гретел!“
— Отдръпни се, жено! — каза със слаб глас Раф и се наведе напред, с желание да огледа безлюдната околност. — Наумил съм си поне веднъж да постоя вън до вратата.
— Не, не — засмя се тя. — Ще разкажа на господина как не те свърта на едно място, колко ми досаждаш и ме мъчиш да те пусна назън. Ако разреши, утре ще те облека дебело и ще те изправя на крака… Ще затворя вратата, замръзвам от студ. Кълна се, че това там е Гретел — престилката й се развява, лети като луда по канала. Но какво правиш, човече? — почти извика тя, като затръшна вратата. — Тръгнал си за леглото, без да ти помагам? Ще паднеш!
Думите й говореха едновременно и за страх, и за радост — дори по-красноречиво от това, че тя се спусна към съпруга си. След малко той се разположи удобно под новата завивка и докато съпругата му я оправяше и подпъхваше, заяви, че това е последният ден, в който ще го гледа на легло.
— Ах! И аз се надявам да е така — засмя се госпожа Бринкър, — след като се движиш толкова припряно.
Когато Раф затвори очи, съпругата му побърза да засили огъня — или по-скоро да го угаси, защото холандският торф е като самите холандци — бавно се разпалва, но щом веднъж потръгне, гори добре. После прибра настрани забравения си чекрък, извади плетката си от някакъв невидим джоб и седна до леглото.
— Ако успееш да си спомниш името на този човек, Раф — започна предпазливо тя, — мога да му занеса часовника, докато спиш. Гретел няма да се забави, скоро ще си дойде.
Раф се помъчи да си спомни, но напразно.
— Да не е Бомпхофен? — предположи тя. — Чух, че и двамата им сина тръгнали по лош път — и Херарт, и Ламберт.
— Може би — отговори Раф. — Погледни дали няма надпис на часовника, това ще ни насочи малко.
— Господ да те поживи, човече! — извика радостно тя и отвори капака на часовника. — По-досетлив си от всякога! Прав си. Ето, пише „Д. й. Б.“ Бъди сигурен — това е Ламберт Бомпхофен, но какво означава Й- то, не зная. Те обаче са били знатен род, надути като пуяци. Такива винаги наричат децата си с две имена, което съвсем не е според Светото писание.
— Не зная това, вроу. Струва ми се, че в светата книга имаше дълги и объркани имена, с които не можеш се оправи. Но ти мигновено отгатва. Такава си била винаги — каза Раф, като притвори очи. — Отнеси часовника на Бомпкинксови да провериш.
— Не са Бомпкинксови, такива не познавам. Бомпхофенови са.
— Да, отнеси го там.
— Там ли да го отнеса, човече? Ами нали от четири Години цялото семейство се премести в Америка? Спи, Раф, изглеждаш блед и без сили. Ще си спомниш, утре сутринта ще решим какво да правим. А, госпожице Гретел! Върна се най-после!
Знаем, че преди Раф да се събуди тази вечер, в къщата идва кръстницата-фея и че гулдените отново бяха заключени в големия шкаф, а госпожа Бринкър и децата вечеряха разкошно с месо, бял хляб и вино.
Тогава майката, изпълнена с щастие, им разказа историята на часовника — дотолкова подробно, доколкото намираше за разумно. „Съвсем справедливо е — мислеше си тя — клетите деца да я знаят — толкова време пазиха тайната, пък и са достатъчно големи и може да им се казва всичко.“
ГЛАВА XLIII
ОТКРИТИЕ
С изгрева на слънцето за Бринкърови започна усилен ден.
Най-напред, разбира се, трябваше да кажат на бащата новината за хилядата гулдена. Положително такова известие не можеше да му навреди. После, докато Гретел старателно следваше указанията на майка си „да изчисти къщата, та да светне“, Ханс и госпожа Бринкър тръгнаха да си направят удоволствието да купят торф и продукти.
Ханс се чувствуваше безгрижен и доволен; майка му беше изпълнена с приятно вълнение, предизвикано от нови нужди, поникнали като гъби само за една нощ — неразумни искания на стойност поне десет хиляди гулдена. Радостната жена говореше надълго и нашироко на Ханс по пътя за Амстердам, но на връщане носеше такива малки пакети, че Ханс озадачено клатеше глава и облегнат на полицата над огнището, се чудеше дали поговорката „Колкото по-голяма е кесията, толкова по-здраво е вързана“ е от книгата на Йакоп Катс — и, следователно, вярна, или си я е съчинил, докато е лежал болен е температура.
— Какво си мислиш, зяпльо? — изчурулика, почти прочела мислите му, госпожа Бринкър, докато шеташе и приготвяше обеда. — Какво си мислиш? Представяш ли си, Раф, това дете искаше да понесе целия Амстердам в кошницата. Боже мили! Щеше да купи толкова кафе, че да стигне да напълним огнището. Но аз му казах: „Не, момчето ми, когато корабът е натоварен с богатства, не бива да му се правят дупки.“ Само как
