— Точно така, всемилостиви господарю.
— А после си признахте, че умората е само предлог и че истинската причина е недоволството.
— Аз бях наистина недоволен, но това недоволство не се е проявило никъде, доколкото ми е известно. И ако аз като честен човек говорих високо за него пред ваше величество, дори не съм си и помислял за него пред някой друг.
— Не се извинявайте, д’Артанян, и продължете да ме слушате. Като ме укорихте за вашето недоволство, вие получихте в отговор едно обещание. Аз ви казах: „Чакайте“. Вярно ли е?
— Да, всемилостиви господарю, вярно е като това, което ви казах.
— Вие ми отговорихте: „По-късно? Не, не, още сега!…“ Не се извинявайте, ви казвам… Това беше естествено; но вие нямахте милост към вашия монарх, господин д’Артанян.
— Всемилостиви господарю… милост?… Към вас от страна на беден войник!
— Вие ме разбирате много добре; вие знаете много добре, че имах нужда от нея; че по това време не бях тук господар; че всичките ми надежди бяха в бъдещето. И тъй, когато ви заговорих за това бъдеще, вие ми отговорихте: „Оставката ми… още сега!“
Д’Артанян си захапа мустака.
— Вярно е — промърмора той.
— Вие не ме ласкахте, когато бях в бедствено положение — прибави Луи XIV.
— Но — възрази д’Артанян, като вдигна гордо глава — ако не съм, ласкал ваше величество като беден, не съм му и изменял. Аз проливах кръвта си ей тъй, за нищо; пазех вратата като куче, но знаех добре, че няма да ми хвърлят нито хляб, нито кокал. Самият аз бях беден, но не поисках нищо освен оставката, за която говори ваше величество.
— Зная, че сте доблестен човек… но аз бях млад и вие трябваше да ме щадите… За какво можехте да укорите краля? За това, че не е дал помощ на Чарлз II?… Да кажем повече: за това, че не се е оженил за госпожица Майчини?
При тия думи кралят погледна втренчено мускетаря. „Аха! — помисли си д’Артанян. — Той не само помни всичко, но и отгатва… По дяволите!“ Луи XIV продължи:
— Вашата присъда падаше върху краля и върху човека… Но, господин д’Артанян… моята слабост, защото вие сметнахте това за слабост…
Д’Артанян не отговори.
— Вие ме укорявахте също така и за моята слабост към покойния господин кардинал. Но господин кардиналът не ме ли издигна, не ме ли подпомогна?… Като сам се издигаше и подпомагаше, зная това; но във всеки случай заслугата му не подлежи на съмнение. Нима повече бихте ме обичали, по-добре бихте ми служили, ако бях неблагодарник, егоист?
— Всемилостиви господарю…
— Да не говорим повече за това, господине: такъв разговор ви кара да съжалявате, а мене ме измъчва.
Д’Артанян не беше убеден. Като заговори високомерно с него, младият крал не постигаше нищо.
— Размислихте ли оттогава? — заговори отново кралят.
— За какво, всемилостиви господарю? — попита д’Артанян учтиво.
— Но за всичко, което ви казвам, господине.
— Да, всемилостиви господарю, без съмнение…
— И чакахте само случай да повторите думите си, нали?
— Всемилостиви господарю…
— Вие се колебаете, струва ми се…
— Не разбирам добре това, което ваше величество ми прави честта да ми каже.
Луи се намръщи.
— Благоволете да ме извините, всемилостиви господарю; умът ми е много тежък… с мъка възприемам понятията: но щом разбера, вече не забравям.
— Да, струва ми се, че имате памет.
— Почти толкова, колкото ваше величество.
— Тогава решавайте се по-бързо… Времето ми е скъпо. Какво правите, откак излязохте в оставка?
— Печеля пари, всемилостиви господарю.
— Жестоки думи, господин д’Артанян.
— Ваше величество ги взема в лошия смисъл, разбира се. Аз изпитвам най-дълбока почит към краля и ако бях неучтив, което може да се извини с дългия ми навик да живея в лагерите и казармите, ваше величество стои над мене толкова високо, че не може да се обижда от дума, изтръгнала се невинно от един войник.
— Действително аз зная, че сте извършили подвиг в Англия, господине. Съжалявам само, че не сдържахте обещанието си.
— Аз? — извика д’Артанян.
— Разбира се… Вие ми дадохте честна дума, че няма да служите на друг монарх, като напуснете службата ми… А вие сте служили на краля Чарлз II, когато сте уредили чудесното отвличане на господин Мънк.
— Извинете, всемилостиви господарю, аз служех на себе си.
— И успешно ли?
— Със също такъв успех, с какъвто са извършвали подвизите си пълководците през петнадесети век.
— Какво наричате успех? Богатство ли?
— Сто хиляди екю, всемилостиви господарю, които притежавам. За една седмица получих три пъти повече пари, отколкото за петдесет години.
— Сумата е хубава… Но, струва ми се, вие сте честолюбив, нали?
— Аз ли, всемилостиви господарю? Една четвърт от тая сума ми се струваше съкровище и кълна ви се, че не мисля да я увеличавам.
— А, вие искате да живеете в бездействие ли?
— Да, всемилостиви господарю.
— Да се разделите с шпагата?
— Вече се разделих с нея.
— Невъзможно, господин д’Артанян! — извика Луи решително.
— Но, всемилостиви господарю…
— Е какво?
— Защо?
— Защото аз не искам това! — каза младият крал с такъв важен и заповеднически глас, че д’Артанян трепна от изненада, дори от безпокойство.
— Ваше величество ще ми позволи ли да кажа нещо? в отговор? — попита той.
— Говорете.
— Аз взех това решение, когато бях беден и оголял.
— Добре. После?
— А сега, когато с труд си осигурих положението, ваше величество желае да ме лиши от свободата ми, желае да ме осъди на по-малко, когато съм спечелил повече.
— Кой ви позволи, господине, да предвиждате намеренията ми и да правите сметки с мене? — попита Луи с почти сърдит глас. — Кой ви каза какво ще направя аз и какво ще направите вие сам?
— Всемилостиви господарю — спокойно каза мускетарят, — доколкото виждам, сега откровеността не е на мода, не е като по-преди, когато се обяснихме в Блоа.
— Не, господине, всичко се промени.
— От все сърце поздравявам ваше величество, но…
— Но вие не вярвате на това?
— Аз не съм голям държавник, обаче, също имам верен поглед; и така, аз съвсем не виждам нещата като ваше величество. Царуването на Мазарини се свърши, но започва властвуването на финансистите. В техни ръце са парите, които навярно ваше величество не вижда често. Тежко е за човек, който се е
