надявал на независимост, да живее в лапите на тия гладни вълци.
В тая минута някой почука леко на вратата.
Кралят вдигна гордо глава.
— Извинете, господин д’Артанян — каза той, — това е господин Колбер с доклад, — Влезте, господин Колбер.
Д’Артанян отстъпи няколко крачки. Колбер влезе с книжа в ръката и се приближи до краля.
От само себе си се разбира, че гасконецът не пропусна случая и насочи хитрия си и втренчен поглед в новата личност, която се появяваше.
— Свърши ли следствието? — обърна се кралят към Колбер.
— Да, всемилостиви господарю.
— А какво е мнението на следователите?
— Че обвиняемите заслужават конфискация и смърт.
— Аха! — рече кралят, без да му мигне окото, като погледна скрито д’Артанян. — А вашето мнение, господин Колбер?
Колбер погледна на свой ред д’Артанян. Тоя непознат човек му пречеше да говори. Луи XIV го разбра.
— Не се безпокойте — каза той, — това е господин д’Артанян. Не познавате ли господин д’Артанян?
Тогава двамата мъже се погледнаха. Д’Артанян гледаше открито, с блестящи очи; Колбер — изпод вежди и недоверчиво. Откровеното безстрашие на единия не се хареса на другия; лукавата предпазливост на финансиста не се хареса на войника.
— А, това е господинът, който извърши славния подвиг в Англия — рече Колбер.
И се поклони леко на д’Артанян.
— А, това е господинът, който изряза среброто от нашивките на швейцарците… Похвална икономия!
И се поклони ниско.
Финансистът мислеше да смути мускетаря; но мускетарят не остана никак длъжен на финансиста.
— Господин д’Артанян — продължи кралят, не забелязал всички тия отсенки, от които Мазарини не би пропуснал нито една, — става дума за откупчиците, които ме ограбиха. Аз заповядах да ги арестуват и сега ще подпиша смъртната им присъда.
Д’Артанян потрепера.
— Охо! — рече той.
— Какво казвате?
— Нищо, всемилостиви господарю; това не е моя работа.
Кралят държеше вече перото и се готвеше да подпише.
— Всемилостиви господарю — каза Колбер полугласно, — предупреждавам ваше величество, че един пример е необходим, но могат да изникнат известни мъчнотии при изпълнението му.
— Моля? — рече Луи XIV.
— Не забравяйте — продължи Колбер спокойно, — че да се посегне на тия хора, значи да се посегне на суперинтендантството. Двамата нещастници, двамата престъпници, за които става въпрос, са лични приятели на едно влиятелно лице; и в деня на смъртното наказание, което впрочем може да се извърши тайно в Шатле, ще изникнат безредици — това е повече от сигурно.
Луи се изчерви и се обърна към д’Артанян, който хапеше бавно мустака си със съжалителна усмивка: тя се отнасяше толкова към финансиста, колкото и към краля, който го слушаше тъй дълго.
Тогава Луи XIV грабна перото и подписа двете присъди, донесени от Колбер, с такава бързина, че ръката му затрепера.
След това погледна втренчено Колбер и му каза:
— Господин Колбер, когато занапред говорите с мене по работа, избягвайте колкото се може по-често думата „мъчнотия“ от вашите разсъждения и съвети. Що се отнася до думата „невъзможно“, никога не я произнасяйте.
Колбер се поклони, силно засрамен, че е получил такъв урок пред мускетаря; той искаше вече да излезе, но като желаеше да заглади неуспеха си, прибави:
— Забравих да доложа на ваше величество, че конфискуваните суми възлизат на пет милиона ливри.
„Това не е лошо“ — помисли си д’Артанян.
— Така че колко имам в хазната си? — попита кралят.
— Осемнадесет милиона ливри, всемилостиви господарю — отговори Колбер с поклон.
„Пусто да остане! — прошепна д’Артанян. — Чудесно!“
— Господин Колбер — каза кралят, — минете, моля ви се, по галерията, където чака господин дьо Лион, и му кажете да донесе книжата, които е приготвил… по моя заповед.
— Веднага, всемилостиви господарю. Ваше величество няма ли нужда тая вечер от мене?
— Не, господине. Сбогом! Колбер излезе.
— Да се върнем на нашата работа, господин д’Артанян — каза кралят, като че ли нищо не се е случило. — Вие виждате, че в парично отношение стана значителна промяна.
— Да, нулата се превърна в осемнадесет — весело отговори мускетарят. — Ах, ето какво трябваше на ваше величество, когато негово величество Чарлз II пристигна в Блоа! Сега двете държави нямаше да бъдат скарани; защото, трябва да си призная, и в това виждам непреодолима пречка.
— Вие сте несправедлив — възрази кралят. — Ако провидението ми беше позволило тогава да дам милион на брат ми, вие нямаше да излезете в оставка и следователно нямаше да спечелите парите си… както казахте преди малко… Но освен тая щастлива последица има и друга и скарването ми с Великобритания не трябва да ви учудва.
Един камердинер прекъсна краля и доложи за господин дьо Лион.
— Влезте, господине — каза кралят. — Вие сте точен, както подобава на добър служител. Да видим какво писмо сте написали до брат ми Чарлз II.
Д’Артанян наостри уши. — Един момент, господине — нехайно каза Луи на гасконеца. — Трябва да изпратя в Лондон съгласието си за брака на брат ми, господин херцог д’Орлеан, с лейди Анриет Стюърт.
„Той ме разби, струва ми се, по всички фронтове — промърмори д’Артанян, докато кралят подписваше писмото и отпращаше господин дьо Лион. — Но, ей богу, признавам си, че колкото повече бъда разбит, толкова повече ще бъда доволен.“
Кралят изпрати с очи господин дьо Лион, докато вратата се затвори след него; той направи дори три крачки, сякаш искаше да последва министъра си. Но след това се спря, постоя малко, обърна се към мускетаря и каза:
— Сега, господине, да свършим по-скоро нашата работа. Вие ми казвахте в Блоа, че не сте богат, нали?
— Сега съм богат, всемилостиви господарю.
— Да, но това не ме интересува; вие имате ваши пари, не мои; това не влиза в сметката ми.
— Не разбирам напълно ваше величество.
— Тогава, вместо да ви тегля думите от устата, говорете непринудено. Ще ви бъдат ли достатъчни двадесет хиляди ливри годишна заплата?
— Но, всемилостиви господарю… — каза д’Артанян, като опули очи.
— Ще ви бъдат ли достатъчни четири коня на държавни разноски и добавъчни суми, каквито поискате, според обстоятелствата и нуждите; или ще предпочетете да получавате кръгла сума, например четиридесет хиляди? Отговорете!
— Всемилостиви господарю, ваше величество…
— Да, вие сте изненадан, това е съвсем естествено; и аз не очаквах друго. Отговорете или ще помисля, че сте изгубили тая бързина на решенията, която винаги съм ценял у вас.
— Естествено, двадесет хиляди ливри годишно са, хубава сума, всемилостиви господарю, но…
— Никакви „но“. Да или не. Подходяща заплата ли е това?
— О, разбира се!
— Значи ще се задоволите с нея? Много добре. Впрочем за предпочитане е да ви се дават отделно
