извънредните разходи; вие ще се спогодите за това с Колбер. Сега да минем на най-важното.
— Но, всемилостиви господарю, аз казах на ваше? величество…
— Че искате да почивате, зная; но аз ви отговорих вече, че не искам това… Мисля, че аз съм господарят, нали?
— Да, всемилостиви господарю.
— Прекрасно! Едно време вие искахте много да станете капитан на мускетарите, а?
— Да, всемилостиви господарю.
— Е, добре, ето ви указа, подписан от мене. Слагам го в чекмеджето. В деня, когато се завърнете от една експедиция, която смятам да ви възложа, вие сам ще вземете указа от чекмеджето.
Д’Артанян се колебаеше още и стоеше с наведена глава.
Кралят продължи:
— Хайде, господине, като ви гледа човек, може да си помисли, че не знаете, че при двора на прехристиянския крал главният началник на мускетарите стои над френските маршали, а?
— Зная, всемилостиви господарю.
— Тогава може да си помисли, че не вярвате на думата ми?
— О, всемилостиви господарю, никога… Не мислете такива неща.
— Аз исках да ви докажа, че вие, такъв добър слуга, изгубихте добър господар: не съм ли отчасти господарят, който ви трябва?
— Почвам да мисля, че да, всемилостиви господарю.
— Тогава, господине, ще встъпите веднага в длъжност. Вашата рота се е разпуснала съвсем след заминаването ви: мускетарите се шляят из града и скитат по кръчмите, където се дуелират въпреки моите укази и указите на баща ми. Вие ще преустроите ротата колкото се може по-скоро.
— Слушам, всемилостиви господарю.
— Вие ще бъдете винаги при мене.
— Добре.
— Вие ще вървите с мене в армията и вашата палатка ще стои край моята.
— Щом ваше величество ме удостоява с такава служба, няма нужда да ми дава двадесет хиляди ливри, защото няма да ги заслужа.
— Аз искам да имате възможност да давате приеми; искам да можете да каните приятели на обяд; искам моят капитан на мускетарите да бъде важно лице.
— А аз не обичам намерени пари — рязко каза д’Артанян. — Аз искам спечелени пари! Ваше величество ми дава занаят на ленивец. Първият срещнат човек ще го приеме за четири хиляди ливри. Луи XIV се разсмя.
— Вие сте хитър гасконец, господин д’Артанян; вие ми изтръгвате тайната от дъното на сърцето.
— А, значи ваше величество има тайна?
— Да, господине.
— Е, добре, тогава приемам двадесетте хиляди ливри, защото ще пазя тайната, а в наше време мълчанието е безценно. Сега ваше величество ще благоволи ли да каже за какво става дума?
— Вие ще си обуете ботушите, господин д’Артанян, и ще се качите на кон.
— Веднага ли?
— След два дни.
— Чудесно, всемилостиви господарю, защото имам да уреждам някои мои работи преди заминаването, особено ако има бой.
— Може би ще има.
— Няма да се откажем от него. Но, всемилостиви господарю, вие говорехте за скъперничеството, за честолюбието, дори за сърцето на господин д’Артанян, но забравихте едно нещо.
— Какво?
— Вие не говорихте за суетата. Кога ще бъда кавалер на кралски ордени?
— Занимава ли ви това?
— Ами да. Моят приятел Атос е потънал в ленти: това ме засяга.
— Вие ще бъдете кавалер на моите ордени един месец след като вземете указа за капитан.
— Аха! — каза офицерът замислено. — След експедицията?
— Точно.
— Къде ме изпраща ваше величество?
— Познавате ли Бретан?
— Не, всемилостиви господарю.
— Имате ли там приятели?
— В Бретан? Ей богу, не!
— Толкова по-добре. Разбирате ли от фортификация?
Д’Артанян се усмихна.
— Мисля, че да, всемилостиви господарю.
— Тоест, можете ли да различите крепост от просто укрепление, каквото е позволено да строят собствениците на замъци, нашите васали?
— О, мога да различа крепост от укрепление, както броня от кора на баница, всемилостиви господарю! Достатъчно ли е това?
— Да, господине. Значи вие ще заминете.
— За Бретан ли?
— да.
— Сам?
— Съвсем сам. Тоест не ще можете да вземете със себе си дори лакей.
— Смея ли да попитам ваше величество — защо?
— Защото, господине, и вие сам ще направите добре да се преобличате понякога като слуга от богат дом. Вашето лице е много познато във Франция, господин д’Артанян.
— А после, всемилостиви господарю?
— После ще се разходите по Бретан и ще разгледате грижливо укрепленията на тоя край.
— Крайбрежните?
— Също и по островите.
— А!
— Ще започнете с Бел Илан Мер.
— Който принадлежи на господин Фуке? — попита д’Артанян със сериозен глас, като вдигна към краля умните си очи.
— Струва ми се, че имате право, господине: Бел Ил принадлежи наистина на господин Фуке.
— В такъв случай ваше величество желае да узная дали Бел Ил е добре укрепен, нали?
— Да.
— Дали укрепленията са нови, или стари?
— Точно така.
— Дали случайно васалите на господин суперинтенданта са достатъчно на брой, за да образуват гарнизон?
— Точно това искам от вас, господине; вие засегнахте същината на въпроса.
— И дали не продължават да го укрепват, всемилостиви господарю?
— Вие ще се разходите по Бретан, ще разгледате и Ще изслушате всичко.
Д’Артанян си засука мустака.
— Аз ще бъда шпионин на краля? — каза той направо.
— Не, господине.
— Извинете, всемилостиви господарю, щом като ще шпионирам за сметка на ваше величество.
— Вие отивате на разузнаване, господине. Ако вървяхте начело на мускетарите ми с шпага в ръка, за да огледате някоя местност или неприятелска позиция…
При думата „неприятелска“ д’Артанян потрепера едва забележимо.
— Нима — продължи кралят — и в тоя случай бихте се сметнали за шпионин?
