— Тогава няма да се извинявам повече и ще се задоволя да ви поискам една милост.
— Милост? О, господине!
Фуке извади от пръста си един диамантен пръстен на стойност около хиляда пистола.
— Господине — каза той, — тоя диамант ми е подарен от един приятел от детинство, от човек, на когото направихте голяма услуга.
Гласът му затрепера явно.
— Услуга? — рече мускетарят. — Аз съм направил услуга на един от вашите приятели?
— Да, и вие не сте успели още да забравите за нея, господине, защото сте я направили днес.
— А как се наричаше тоя приятел?
— Господин д’Еймери…
— Единият от осъдените?
— Да, една от жертвите… Е, добре, господин д’Артанян, заради услугата, която сте му направили, моля ви да приемете тоя диамант. Направете го от любов към мене.
— Господине…
— Приемете го, приемете го, моля ви се. Днес съм в траур, по-късно може би ще узнаете всичко. Днес изгубих един приятел; е, добре, опитвам се да намеря Друг.
— Но, господин Фуке…
— Сбогом, господин д’Артанян, сбогом! — извика Фуке със сърце, препълнено със скръб. — Или по-скоро довиждане!
И министърът излезе от кабинета си, като остави д’Артанян с двадесет хиляди ливри и пръстена в ръка.
— Хм! — каза д’Артанян, след като помисли малко. — Тук нищо не може да се разбере!… Пусто да остане, само едно мога да кажа: той е благороден човек! Ще отида сега при господин Колбер… Може би той ще ми обясни нещо.
И излезе.
LXIV
КАКВА ЗНАЧИТЕЛНА РАЗЛИКА НАМЕРИ Д’АРТАНЯН МЕЖДУ ГОСПОДИН ИНТЕНДАНТА И МОНСЕНЬОР СУПЕРИНТЕНДАНТА
Господин Колбер живееше на улица Ньов де Пти Шан, в една къща, която принадлежеше на Ботрю.
Краката на д’Артанян изминаха това разстояние за някакъв си четвърт час.
Целият двор на новия любимец беше пълен с войници и полицаи, дошли да му поднесат поздравленията или извиненията си, според това, дали ще ли хвали, или ще ми се кара. Ласкателството у хората с ниско положение е също такъв инстинкт, както слухът и обонянието у дивите животни. Тия хора, както и началникът им, разбираха отлично, че ще доставят удоволствие на господин Колбер, като му дадат отчет как е фигурирало името му през време на схватката.
Д’Артанян се показа точно в момента, когато началникът на конвоя докладваше на Колбер. Мускетарят застана близо до вратата, зад войниците.
Като отведе Колбер настрана въпреки съпротивата му и набърчването на гъстите му вежди, офицерът говореше:
— Господине, ако вие желаехте наистина народът да извърши сам съд над двамата предатели, трябваше да ни предупредите. При цялото си желание да ви угодим и да не действуваме в разрез с вашите планове, господине, ние не можехме да отстъпим от дадената ни заповед.
— Глупак с глупак! — извика Колбер разярен, тръскайки като грива черната си гъста коса. — Какво ми дрънкате? Значи, според вас, аз съм искал да вдигна бунт? Пиян ли сте, или сте луд?
— Но, господине, викаха: „Да живее Колбер“ възрази началникът на конвоя, силно смутен.
— Шепа заговорници…
— Не, не, целият народ!
— О, наистина ли народът викаше това? — запита Колбер с разведрено лице. — Сигурен ли сте в това, което казвате, господине?
— Виковете бяха толкова силни, че и глухите биха ги чули.
— И наистина викаше народът, истинският народ?
— Разбира се, господине. Точно тоя народ ни и би.
— О, много добре! — рече Колбер, изцяло погълнат от мислите си. — Значи вие предполагате, че гневно народът е искал да изгори осъдените, а?
— О, да, господине.
— Това е друга работа… И вие се съпротивлявахте добре?
— Загубихме трима души, господине.
— Но, надявам се, не сте убили никого, нали?
— Господине, на мястото останаха няколко бунтовници и между тях един, който не беше обикновен човек.
— Кой?
— Някой си Менвил, когото отдавна полицията следи.
— Менвил! — извика Колбер. — Тоя ли, който на улица дьо ла Юшет убил един човек, искащ тлъсто пиле?
— Да, господине, същият.
— И тоя Менвил е викал също така: „Да живее Колбер!“?
— По-силно от другите; като бесен.
Челото на Колбер се помрачи и набръчка отново. Честолюбивото сияние, което осветяваше лицето му, угасна като блясъка на светулките, смачкани в тревата.
— Тогава какво ми разправяте, че починът е идвал от народа? — разочаровано рече интендантът. — Менвил беше мой неприятел и знаеше отлично, че рано или късно ще го обеся. Той беше човек на абата Фуке… Цялата тая работа е скроена от Фуке; особено ако се вземе под внимание, че осъдените бяха негови приятели от детинство.
„Вярно е — помисли си д’Артанян. — Сега всичко ми е ясно. И все пак господин Фуке, каквото и да говорят за него, е благороден човек.“
— Й сигурен ли сте, че тоя Менвил е убит? — запита Колбер офицера.
Тук д’Артанян реши, че сега е моментът да се намеси в разговора, и излезе напред.
— Да, убит е, господине — каза той.
— Ах, вие ли сте, господине? — рече Колбер.
— Лично — отвърна мускетарят безцеремонно. — Струва ми се, че в лицето на Мениил виждахте неприятел, нали?
— Не аз, господине, а кралят — възрази Колбер. „Говедо с говедо! — помисли си д’Артанян. — Седнал си комедии да ми играеш!“
— Е, добре — продължи той, — аз съм много щастлив, че можах да направя такава добра услуга на краля. Ще се наемете ли да кажете това на негово величество, господин интенданте?
— Моля ви, господине, да определите по-точно каква поръчка ми давате и какво трябва да кажа на краля? — отговори Колбер с кисел тон, в който прозвуча враждебност.
— Аз не ви давам никаква поръчка — възрази д’Артанян с невъзмутимо спокойствие, присъщо на подигравачите. — Само мислех, че не ще ви затрудни да съобщите на негово величество, че именно аз, намирайки се случайно на площада Грев, се разправих с господин Менвил и въдворих там реда.
Колбер отвори широко очи и погледна въпросително началника на конвоя.
— Да, вярно е това — потвърди началникът. — Тоя господин беше нашият спасител.
— Защо не казахте веднага, господине, че сте дошли да ми съобщите това? — каза Колбер раздразнено. — Всичко би се обяснило и за вас щеше да бъде по-добре.
— Вие грешите, господин интенданте, аз съвсем не дойдох да ви съобщя това.
— Но това е истински подвиг, господине.
— О — каза мускетарят нехайно, — омръзна ми да повтарям едно и също нещо.
