своя господар, не на своя любовник? О, бъдете смел, Луи, една дума, само една дума! Кажете: „Аз искам!“ и целият ми живот ще се слее с вашия, цялото ми сърце ще бъде ваше завинаги.
Кралят не отговори нищо.
Тогава Мария го погледна, както Дидона е погледнала Еней на Елисейските полета, свирепо и презрително.
— Значи сбогом — каза тя, — сбогом живот, сбогом любов, сбогом небе!
И тя направи крачка да се отдалечи. Кралят я задържа, улови й ръката и я притисна към устните си. Отчаянието надви решителността му: една гореща сълза се търкулна от очите му върху тая хубава ръка. Мария потрепера, сякаш наистина тая сълза я опари.
Тя видя влажните очи на краля, бледото му лице, стиснатите му устни и извика с непредаваем израз:
— О, всемилостиви господарю, вие сте крал, вие плачете, а аз заминавам!
Вместо да отговори, кралят скри лице в кърпичката си.
Офицерът изпъшка така високо, че двата коня се изплашиха.
Възмутена, госпожица Майчини напусна краля, качи се бързо в каретата си и извика на кочияша:
— Тръгвайте, тръгвайте бързо!
Кочияшът се подчини, шибна конете и тежката карета се заклати на скърцащите оси, а френският крал остана сам, отчаян, съсипан, като не смееше да погледне нито напред, нито назад.
XIV
В КОЯТО КРАЛЯТ И ЛЕЙТЕНАНТЪТ ДОКАЗВАТ, ЧЕ И ДВАМАТА ИМАТ ПАМЕТ
Когато като всички влюбени на света дълго и внимателно гледаше как на хоризонта изчезва каретата, която отнасяше любимата му, когато сто пъти се обърна към същата тая страна и когато най-после успя да поуспокои вълнението на сърцето и мислите си, кралят си спомни най-сетне, че не е сам.
Офицерът продължаваше да държи коня за юздата и все още се надяваше, че кралят ще промени решението си.
Още има възможност да се спре каретата: достатъчно е да се качи на коня и да я настигне.
Но лейтенантът на мускетарите имаше прекалено блестящо и прекалено богато въображение; то остави далеч зад себе си въображението на краля, който не можеше да си позволи такъв лукс.
Той се задоволи да се приближи до офицера и му каза с плачевен глас:
— Свършихме… Хайде на конете!
Като подражаваше това държане, тая бавност и тая печал, офицерът се качи бавно и печално на коня си.
Кралят препусна. Лейтенантът го последва.
На моста Луи се обърна за последен път. Офицерът, търпелив като бог, пред когото и зад когото е вечността, доби надежда, че енергията на краля ще се върне. Но напразно. Луи навлезе в улицата, която водеше към замъка, и се върна, когато удари седем часът.
Щом кралят влезе в стаите си, щом офицерът видя (той виждаше всичко!), че в прозореца на кардинала се понадигна единият край на завесата, той въздъхна дълбоко като човек, от когото свалят тежки окови, и каза полугласно:
— Е, драги ми офицере, сега всичко е свършено! А пък кралят повика камерюнкера си и му каза:
— Няма да приемам никого до два часа, чувате ли, господине?
— Всемилостиви господарю — възрази камерюикерът, — ей сега искаше да влезе…
— Кой?
— Лейтенантът на вашите мускетари.
— Който беше с мене?
— Да, всемилостиви господарю.
— Добре! Пуснете го!
Офицерът влезе.
По знак на краля камерюнкерът и камердинерът излязоха от стаята.
Луи ги последва с очи, докато те затваряха вратата. Когато завесата се спусна след тях, той каза:
— Господине, вие ми напомнихте с присъствието си, че забравих да ви кажа най-важното, тоест, че трябва да пазите пълна тайна.
— Ах, всемилостиви господарю, защо ваше величество си прави труда да се безпокои с такава заповед? Вижда се, че не ме познавате.
— Да, господине, вярно е. Зная, че умеете да мълчите; но тъй като нищо не ви бях наредил…
Офицерът се поклони.
— Ваше величество няма ли да ми заповяда нещо Друго?
— Не, господине, можете да се оттеглите.
— Ще позволите ли, всемилостиви господарю, да поговоря с краля, преди да се оттегля?
— Какво имате да ми казвате? Обяснете се, господине.
— Всемилостиви господарю, искам да говоря за една работа, която е без значение за вас, но която крайно много ме интересува. Извинете, че се осмелявам да ви безпокоя. Ако не беше неотложността, крайната необходимост, никога не бих направил това и бих изчезнал, както подобава на ням и малък човек, какъвто съм бил винаги.
— Бихте изчезнал! Какво значи това? Не ви разбирам.
— Всемилостиви господарю — продължи офицерът, — с една дума, дойдох да поискам ваше величество да ме освободи от служба.
Кралят трепна от изненада, но офицерът остана неподвижен като статуя.
— Да ви освободя, господине? А за колко време, моля ви се?
— Завинаги, всемилостиви господарю.
— Как, вие искате да напуснете службата ми, господине? — попита Луи с глас, който издаваше нещо повече от изненада.
— Да, всемилостиви господарю, за мое най-голямо съжаление.
— Не може да бъде!
— Напротив, всемилостиви господарю: аз остарявам; ето вече стават тридесет и четири или тридесет и пет години, откак нося военните доспехи; клетите ми плещи се умориха; чувствувам, че трябва да отстъпя място на младите. Аз не съм от новото поколение! Единият ми крак е още в миналия век: ето защо всичко ми се струва необикновено, всичко ме учудва, всичко ме замайва. Накъсо казано, имам честта да помоля ваше величество да ме освободи от служба.
— Господине — каза кралят, като гледаше офицера, който носеше мундира си с лекотата на младеж, — вие сте по-силен и по-здрав от мене.
— О! — отговори офицерът с усмивка на привидна скромност. — Ваше величество ми казва това, защото имам още доста вярно око и доста твърд крак, защото не седя зле на коня и мустаците ми са още черни. Но, всемилостиви господарю, всичко това е суета на суетите; всичко това е илюзия, привидност, дим, всемилостиви господарю! Аз още имам младежки вид наистина, но всъщност съм стар и след шест месеца, уверен съм в това, ще бъда разбит, страдащ от подагра, немощен. Ето защо, всемилостиви господарю…
— Господине — прекъсна го кралят, — спомнете си какво говорехте вчера. На същото това място, където сте сега, вие ме уверявахте, че сте най-здравият човек в цяла Франция, че не знаете какво нещо е умора, че нищо не е за вас да прекарвате дни и нощи на пост. Казахте ли ми това? Да или не? Спомнете си хубаво, господине.
Офицерът въздъхна.
— Всемилостиви господарю — каза той, — старостта е суетна; трябва да се прощава на старците, когато се хвалят, защото никой не ги хвали. Аз казвах това, възможно е; но факт е, всемилостиви господарю, че съм много уморен и че искам да се оттегля.
— Господине — каза кралят, като се приближи до офицера с величествен вид, — вие не ми казвате истинската причина; вие не искате повече да ми служите, наистина, но криете причината за това
