кралската довереност, но съдържаше толкова убедителна откровеност, че кралят отговори веднага:
— Не, господине, приближете се!
— Е, най-после започва! — прошепна офицерът.
— Слушайте.
— Целият съм слух, всемилостиви господарю.
— Утре към четири часа сутринта ще бъдете готов за езда, а също така ще заповядате да оседлаят един кон за мене.
— От конюшните на ваше величество ли?
— Не, от мускетарските.
— Разбрано, всемилостиви господарю. Това ли е всичко?
— Вие ще ме придружите.
— Сам ли?
— Сам.
— Ще дойда ли да взема ваше величество, или ще го чакам?
— Ще ме чакате.
— Де, всемилостиви господарю?
— При малката врата на парка.
Лейтенантът се поклони, като разбра, че кралят му беше казал всичко, което имаше да му каже.
Действително Луи го освободи, като му махна любезно с ръка.
Офицерът излезе от стаята на краля и като по-напред, седна философски на креслото си; но тук той не заспа, както би могло да се очаква в такъв късен нощен час, а се замисли толкова дълбоко, както никога не му се беше случвало досега.
Резултатът от тия мисли съвсем не беше тъй печален, както резултатът от предишните разсъждения.
„Добре, той вече започна — мислеше си офицерът. — Любовта го тласка, той върви, върви! Кралят нищо не струва, но може би човекът ще бъде по-добър. Впрочем утре сутринта ще видим…“
— Охо! — изведнъж извика той, като се изправи в креслото. — Ето една величествена мисъл, пусто да остане! И може би най-после цялото ми щастие е в тая мисъл!
След това възклицание офицерът стана и закрачи с ръце в джобовете на дрехата си из огромната предна стая, която му служеше за квартира.
Свещта пламтеше яростно от свежия ветрец, който се промъкваше през пролуките на вратата и цепнатините на прозореца, и разсичаше диагонално залата. Светлината беше червеникава, неравна, ту блестеше ярко, ту отслабваше, и по стената водеше голямата сянка на лейтенанта, която го представяше в профил, като фигура на Кало, с шпага като шиш и шапка с перо.
— Не ще и дума — мърмореше той, — или аз се лъжа много, или Мазарини слага клопка на младия влюбен. Тая вечер Мазарини определи среща и даде адрес толкова любезно, както би можал да направи само господин Данжо. Чух и зная цената на думите. „Утре сутринта — каза той — те ще бъдат срещу моста в Бюа.“ Пусто да остане! Това е ясно, особено за любовник! Ето откъде иде това затруднение, тая нерешителност и тая заповед: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта на кон!“ Това е също тъй ясно, както ако ми беше казал: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта бъдете на моста в Блоа, чувате ли?“ Следователно тук се крие една държавна тайна, която в момента държа аз, нищожният човек. А защо я държа? Защото имам добри очи, както казах преди малко на негово величество. Разправят, че той обича лудо тая малка италианска кукла! Разправят, че той на колене е искал от майка си позволение да се ожени за тая кукла! Разправят, че кралицата дори се е допитвала до римския двор дали такъв брак без нейното позволение ще е смята за действителен! О, ако бях на двадесет и пет години! Ако при мене бяха тия, които не са вече тук! Ако не презирах тъй дълбоко всички, щях да скарам господин Мазарини с кралицата майка, Франция с Испания и сам аз щях да избера кралица… Но по дяволите!
Лейтенантът щракна с пръсти в знак на презрение.
— Тоя мръсен италианец, тоя подлец, тоя гнусен скъперник, който преди малко отказа един милион на английския крал, няма да ми даде може би и хиляда пистола, ако му занеса тая новина. О, пусто да остане! Ето че се вдетинявам, ето че оглупявам! Мазарини да даде нещо! Ха, ха, ха!
И лейтенантът се разсмя високо.
— Да спим — каза той, — да спим, и то веднага! Умът ми е уморен от тазвечерните грижи. Утре той ще вижда по-ясно, отколкото днес.
И след тоя съвет, който сам си даде, той се зави с мантията си, като пет пари не даваше за своя кралски съсед.
XIII
МАРИЯ МАНЧИНИ
Слънцето едва освети с първите си лъчи обширните гори на парка и високите ветропоказатели на замъка, когато младият крал, събудил се преди повече от два часа и страдащ от любовна безсъница, отвори сам капака на прозореца си и погледна с любопитство дворовете на заспалия дворец.
Той видя, че беше настъпил уговореният час: големият часовник в двора показваше дори четири часа и четвърт.
Не събуди камердинера си, който спеше дълбоко на няколко крачки от него; облече се сам. Камердинерът дотича уплашен, като мислеше, че не е изпълнил задълженията си, но Луи го изпрати в стаята му и му заповяда да пази пълно мълчание.
След това се спусна по малката стълба, излезе през една странична врата и забеляза край стената на парка конник, който държеше юздата на един оседлан кон.
Конникът беше неузнаваем под мантията и шапката си.
Конят беше оседлан така, като че ли беше на богат гражданин, и най-опитното око не можеше да намери в него нещо необикновено.
Луи се приближи и улови юздата на тоя кон; офицерът му държа стремето, без да слиза от седлото, и с тих глас попита какви са заповедите на негово величество.
— Вървете след мене! — отвърна кралят. Офицерът тръгна в ситен тръс подир господаря си и така те слязоха към моста.
Когато преминаха Лоара, кралят каза на спътника си:
— Господине, бъдете тъй любезен да вървите напред, все направо, докато видите една карета; тогава се върнете да ме предупредите; аз ще ви чакам тук.
— Ще благоволи ли ваше величество да ми даде някои подробности за каретата, която трябва да открия?
— В нея ще видите две дами и може би също така камериерките им.
— Всемилостиви господарю, не бих искал да сбъркам; няма ли и някой друг знак, по който да позная каретата?
— По всяка вероятност тя ще бъде с герба на господин кардинала.
— Това ми е достатъчно, всемилостиви господарю — рече офицерът, който знаеше вече какво трябва да търси.
Тогава той подкара коня в едър тръс и препусна към посочената страна. Но не беше изминал и петстотин крачки, когато видя иззад една височина да се подават четири мулета, а след тях се появи тежка карета.
Подир нея следваше втора карета.
На офицера беше достатъчен само един поглед, за да се увери, че това бяха екипажите, които беше дошъл да търси.
Той зави веднага назад, приближи се до краля и каза:
— Всемилостиви господарю, ето каретите. В първата наистина седят две дами с камериерките си; в другата има лакеи, хранителни продукти и разни вещи.
— Добре, добре — отговори кралят със силно развълнуван глас. — Е, вървете, моля ви се, и кажете на тия дами, че един придворен кавалер желае лично да им поднесе своите почитания.
