„Поздрав на падналото величество!“
После се заизкачва по стълбата, като на всяко стъпало казваше:
— Ах, каква отвратителна служба!… Ах, какъв жалък господар!… Такъв живот е непоносим и е време най-после да се реша на нещо!… Няма вече великодушие, няма вече енергия! Да, учителят постигна целта си, ученикът е обезсилен завинаги. Пусто да остане! Няма да понеса това… Е, какво? — запита той мускетарите, като влезе в предната стая. — Какво ме гледате така? Угасете факлите и вървете по местата си!… А, вие ме пазите? Да, вие бдите над мене, нали, добри хора? Глупави душички, аз не съм херцог дьо Гиз и бъдете уверени, че няма да бъда убит в тесния коридор. Впрочем — прибави той съвсем ниско — това би било проява на решителност, а у нас няма решителност, откак умря господин кардинал дьо Ришельо. А, това беше човек! Решено, още утре смъквам тоя мундир от гърба си!
После той промени мислите и прибави:
— Не, още е рано! Остава ми едно славно изпитание и аз ще се реша на него. Но то, кълна се в честта си, ще бъде последното, пусто да остане!
Той не беше още довършил, когато от стаята на краля долетя глас:
— Господин лейтенант!
— Тук съм! — отговори той.
— Кралят желае да говори с вас.
— Добре — каза лейтенантът, — може би ще говори за това, за което мисля.
И влезе при краля.
XII
КРАЛ И ЛЕЙТЕНАНТ
Когато видя офицера при себе си, кралят отпрати камердинера и камерюнкера си.
— Кой е утре дежурен, господине? — запита той тогава.
Лейтенантът наведе глава по войнишки и отговори:
— Аз, всемилостиви господарю.
— Как, пак ли вие?
— Пак аз.
— Защо е така?
— Всемилостиви господарю, при пътуване мускетарите заемат всички постове в дома на ваше величество, тоест във вашите покои, в стаите на кралицата майка и в помещението на господин кардинала, който взема от краля най-добрата или по-скоро най-голямата част от кралската гвардия.
— А онези, които не са заети?
— Незаети, всемилостиви господарю, са само двадесет-тридесет души от сто и двадесет. Когато сме в Лувър, работата е съвсем друга; в Лувър аз бих могъл да си почина, като се осланям на моя подофицер; но на път, всемилостиви господарю, не се знае какво може да се случи и аз предпочитам да си върша работата сам.
— И така вие сте дежурен всеки ден?
— И всяка нощ, да, всемилостиви господарю.
— Господине, аз не мога да допусна това; аз искам да си почивате.
— Много добре, всемилостиви господарю, но аз не искам това.
— Какво казахте? — попита кралят, който най-напред не разбра смисъла на тоя отговор.
— Казвам, всемилостиви господарю, че не искам да бъда нередовен в службата. Ако дяволът поиска да ми изиграе лоша шега, вие разбирате, всемилостиви господарю, тъй като познава човека, с когото има работа, той би избрал минутата, когато не съм тука. Службата ми преди всичко и спокойствието на съвестта.
— Но с такава работа вие ще се убиете, господине.
— Ех, всемилостиви господарю, вече тридесет и пет години върша тая работа, а все пак съм най- здравият човек във Франция и Навара. Впрочем, всемилостиви господарю, не се безпокойте за мене, моля ви се. Това би ми се сторило много чудно, защото не съм навикнал на него.
Кралят прекъсна разговора с нов въпрос.
— Значи вие ще бъдете тук утре сутринта? — попита той.
— Да, всемилостиви господарю, като сега.
Кралят се разходи няколко пъти из стаята; лесно можеше да се види, че той изгаря от желание да говори, но някакъв страх го възпира.
Прав, неподвижен, с шапка в ръка, заел предизвикателна стойка, лейтенантът го гледаше как се разхожда, хапеше мустака си и си мислеше:
„Честна дума, в него няма капка решителност! Басирам се, че няма да заговори!“
Кралят продължаваше да се разхожда, като от време на време поглеждаше скрито лейтенанта.
„Одрал е кожата на баща си — говореше си офицерът, като продължаваше мисления монолог. — Той е едновременно горд, скъперник и нерешителен. Чума да го хване такъв господар!“
Луи се спря.
— Лейтенант! — каза той.
— Тук, всемилостиви господарю.
— Защо тая вечер там, в залата, вие извикахте: „Свитата на негово величество!“?
— Защото вие ми заповядахте, всемилостиви господарю.
— Аз?
— Лично вие.
— Всъщност аз не съм казал нито дума за това, господине.
— Всемилостиви господарю, заповедите се дават със знак, с движение, с поглед също тъй ясно, също тъй разбрано, както и с думи. Един служител, който има само уши, е само наполовина добър служител.
— Значи вашите очи са много прозорливи, господине.
— Защо, всемилостиви господарю?
— Защото виждат това, което го няма.
— Моите очи са наистина добри, всемилостиви господарю, макар че много и отдавна служат на господаря си; ето защо всеки път, когато могат да видят нещо, те не изпускат случая. Впрочем тая вечер те видяха, че ваше величество толкова желаеше да се прозине, че дори благоволи, да се изчерви; че ваше величество гледаше с красноречива молба най-напред негово високопреосвещенство, след това нейно величество кралицата майка и най-после вратата, през която се излиза; и те забелязаха тъй добре всичко това, което току-що казах, че видяха как устните на ваше величество шепнеха думите: „Кой ще ме изведе от тука?“
— Господине!
— Или поне това, всемилостиви господарю: „Мускетарите ми!“ Вашият поглед се спря на мене, следователно беше за мене. Аз не се поколебах и повиках веднага мускетарите. Впрочем това е самата истина, всемилостиви господарю, защото ваше величество не само не ми се скара, но дори оправда думите ми, като излезе веднага от залата.
Кралят се обърна и се усмихна; след една минута той възвърна светлите си очи върху умното, смело и решително лице на офицера, който стоеше гордо и енергично като орел пред слънцето.
— Добре — каза кралят след късо мълчание, през което напразно се опита да накара офицера да наведе очи.
Но като видя, че кралят замълча, лейтенантът се обърна на токовете си и направи три крачки към вратата, като си мърмореше:
— Няма да заговори, пусто да остане!… Няма да заговори!
— Благодаря ви, господине — каза тогава кралят.
„Наистина — помисли си офицерът, — само това липсваше: да ми се карат, задето не съм тъй глупав като другите.“
И той се приближи до вратата, като дрънкаше шпорите по военному.
Но като стигна до прага, той почувствува, че желанието на краля го тегли назад, и се обърна.
— Ваше величество всичко ли ми каза? — попита той с непредаваем тон, който не подстрекаваше
