оттегляне.
— Всемилостиви господарю, вярвайте ми…
— Аз вярвам това, което виждам, господине. Виждам един енергичен човек, смел, крайно находчив, най-добрия войник на Франция може би; и всичко това не може да ме убеди по никой начин, че имате нужда от почивка.
— Ах, всемилостиви господарю, колко похвали! — възрази лейтенантът с огорчение. — Ваше величество ме смущава наистина! Енергичен, смел, духовит, храбър, най-добрият войник в армията! Но, всемилостиви господарю, ваше величество преувеличава малките ми заслуги, толкова преувеличава, че колкото и добро мнение да имам за себе си, съвсем не мога да се позная. Ако бях толкова суетен, че да повярвам само половината от думите на ваше величество, аз бих се сметнал за скъпоценен, необходим човек; бих казал, че един слуга, който съединява толкова много и тъй блестящи качества, е неоценимо съкровище. Впрочем, всемилостиви господарю, трябва да го кажа, аз бях оценяван цял живот с изключение на днес много по- ниско от това, което струвах, според моето мнение. Повтарям, ваше величество преувеличава.
Кралят се намръщи, защото в думите на офицера прозираше горчив присмех.
— Господине — каза той, — нека говорим откровено. Не ви ли харесва да ми служите? Кажете? Хайде, без извъртания, отговорете смело, откровено… Аз искам това.
При тия думи офицерът, който от няколко минути въртеше със силно смутен вид шапката в ръцете си, вдигна глава.
— О, всемилостиви господарю, това ми развързва малко ръцете — рече той. — На такъв откровен въпрос ще отговоря също тъй откровено. Да се казва истината е хубаво нещо: тя не само облекчава душата, но е и извънредно рядка. Затова ще кажа истината на моя крал, като го моля да извини откровеността на един стар войник.
Луи погледна офицера си с голямо безпокойство, което се изрази в тревожното му движение.
— Е, добре, говорете тогава — каза той; — с нетърпение чакам да чуя истините, които имате да ми казвате.
Офицерът хвърли шапката си на масата и лицето му, винаги тъй умно и войнствено, доби изведнъж необикновен израз на величие и тържественост.
— Всемилостиви господарю — рече той, — аз напускам службата на краля, защото съм недоволен. В наше време слугата може да се приближи почтително до господаря си, както правя сега, да му разкаже как е работил, да му върне сечивата, да му даде отчет за поверените му пари и да каже: „Господарю, работният ми ден се свърши; платете ми, моля ви се, и да се разделим.“
— Господине, господине! — извика кралят, почервенял от гняв.
— Ах, всемилостиви господарю! — отвърна офицерът, като преви коляно. — Никога слуга не е уважавал господаря си така, както аз уважавам ваше величество. Вие ми заповядахте да кажа истината и сега, когато започнах, тя трябва да блесне, дори ако вие ми заповядате да мълча.
Лицето на офицера изразяваше такава решителност, че не стана нужда Луи XIV да му заповяда да продължава; и така той продължи, докато кралят го гледаше с любопитство, смесено с възхищение.
— Всемилостиви господарю, скоро ще станат тридесет и пет години, както казах, откак служа на френския кралски дом; малцина са изхабили толкова шпаги като мене на тая служба, а шпагите, за които говоря, бяха добри, всемилостиви господарю. Аз бях още дете, абсолютно нищо не разбирах, с изключение на храбростта, когато кралят, вашият баща, отгатна в мене човека. Аз бях вече човек, всемилостиви господарю, когато кардинал дьо Ришельо, познавач на хората, отгатна в мене врага. Всемилостиви господарю, историята на тая вражда между мравката и лъва бихте могли да прочетете от първия до последния ред в тайните архиви на семейството ви. Ако някога изпитате желание, всемилостиви господарю, прочетете я; уверявам ви, че тя заслужава внимание. Там ще узнаете, че лъвът, уморен, изтощен, едва дишащ, поиска най-после милост и, което си е право, сам прояви милост. О, всемилостиви господарю, то беше хубава епоха, осеяна с битки, като епопея на Тасо или Ариосто! Чудесата на това време, на които нашият век би отказал да вярва, ни се струваха най-обикновени неща. В продължение на пет години аз бях всеки ден герой — поне така са ми казвали някои достойни хора; а повярвайте ми, всемилостиви господарю, да бъдеш герой пет години е твърде много! Но аз вярвам това, което са ми казвали тия хора, защото те бяха добри ценители. Наричаха се господин дьо Ришельо, господин дьо Бъкингам, господин дьо Бофор, господин дьо Рец, тоя безподобен гений на уличната война! Най-после кралят Луи XIII и дори кралицата, вашата височайша майка, която един ден благоволи да ми каже: Благодаря! Не си спомням вече каква услуга имах щастието да й направя. Извинете, всемилостиви господарю, че говоря тъй смело; но всичко, което ви разказвам, е вече история, както вече имах честта да кажа на ваше величество.
Кралят си прехапа устните и седна тежко в едно кресло.
— Аз дотягам на ваше величество — каза лейтенантът — Ах, всемилостиви господарю, ето какво е истината! Тя е жестока другарка и цялата с железни бодли; ранява оня, когото засегне, а понякога и оня, който я казва.
— Не, господине — отговори кралят. — Аз ви поканих да говорите. Говорете!
— След службата на краля и на кардинала настъпи службата на регентството, всемилостиви господарю. През време на фрондата аз се биех също добре, но не тъй добре, както първия път. Хората започнаха да издребняват. Но и тук аз водих мускетарите на ваше величество в някои опасни случаи, които са вписани в заповедите по ротата. Тогава се наслаждавах на завидна участ! Бях любимец на господин Мазарини; „Лейтенант тук! Лейтенант там! Лейтенант надясно! Лейтенант наляво!“ Във Франция не се нанасяше нито един силен удар, в който вашият покорен слуга да не участвува. Но скоро господин кардиналът не се задоволи с Франция: той ме изпрати в Англия при господин Кромуел. Още един господин, който не беше нежен, уверявам ви, всемилостиви господарю. Имах честта да го познавам и можах да го преценя. Обещаха ми какво ли не за това поръчение. И тъй като аз извърших точно обратното на това, за което ме бяха изпратили, възнаградиха ме щедро, назначиха ме най-после за капитан на мускетарите, тоест на най- завидния пост при двора, тоя, който дава право да се ходи пред маршалите на Франция!… И това е справедливо, защото капитанът на мускетарите е цветът на войниците и кралят на храбреците!
— Капитан ли, господине? — възрази кралят. — Вие грешите; искате да кажете лейтенант.
— Съвсем не, всемилостиви господарю, аз не греша никога. Ваше величество може да ми повярва в тоя случай: господин дьо Мазарини ми издаде указа.
— И какво?
— Но господин Мазарини — ваше величество знае това по-добре от всеки друг — не дава често, а понякога взема назад онова, което дава: той ми го взе, когато се сключи мирът и когато нямаше вече нужда от мене. Разбира се, аз не бях достоен да заместя знаменития господин дьо Тревил, но най-после бяха ми обещали това място, бяха ми дали указ, с това трябваше и да се свърши.
— А, от това ли сте недоволен, господине? Е, добре, ще направя справка. Аз обичам справедливостта и вашето искане ми се харесва, макар че го направихте доста безцеремонно.
— Ах, всемилостиви господарю — отвърна офицерът, — ваше величество не ме разбра добре; сега вече нищо не искам.
— Вие сте прекалено деликатен, господине; но аз искам да се погрижа за вас и по-късно…
— О, всемилостиви господарю, каква дума! По-късно! Ето вече тридесет години живея с тая дума, пълна с добрина; казвали са ми я най-велики хора, а сега и ваше величество благоволява на свой ред да я произнесе. По-късно! Ето как получих двадесет рани и как доживях до петдесет и четири години, без да имам някога един луидор в кесията си и без да срещна нито един покровител на пътя си, макар че самият аз съм покровителствувал толкова хора! Ето защо аз промених формулата, всемилостиви господарю, и когато ми казват: „По-късно!“, аз отговарям: „Още сега!“ Аз моля само за спокойствие, всемилостиви господарю. То може да ми се даде, защото на никого нищо не струва.
— Аз не очаквах такъв език, господине, особено от страна на човек, който винаги е живял при големци. Вие забравяте, че говорите на краля, на един благородник, който е също тъй от добър род като вас, предполагам. И когато казвам „по-късно“, можете да повярвате на думите ми.
— Не се съмнявам в това, всемилостиви господарю; но ето края на тая страшна истина, която исках да ви кажа: ако тук на масата бих видял маршалски жезъл, шпага на конетабл, дори полска корона, кълна ви се, всемилостиви господарю, пак бих казал не „по-късно“, а „още сега“. О, извинете ме, всемилостиви господарю, аз съм от родния край на вашия дядо Анри IV: аз не говоря често, но когато говоря, казвам
