беше само горчива подигравка — подигравка като короната му, като скиптъра му, приятелите му, като всичко, което заобикаляше кралското му детство и беше напуснало изгнаническата му младост. Горчива подигравка! Всичко беше горчива подигравка за Чарлз II, всичко освен студения и мрачен покой, който му обещаваше смъртта. Ето какво мислеше нещастният крал, когато, отпуснал глава върху шията на коня и захвърлил юздите, вървеше под топлите и приятни лъчи на майското слънце, в което мрачната мизантропия на изгнаника виждаше последна обида на скръбта си.
XVI
REMEMBER!
Един конник, който бързаше по пътя за Блоа, откъдето беше излязъл преди около половин час, срещна двамата пътници и колкото и да бързаше, вдигна шапката си, когато минаваше покрай тях. Кралят едва забеляза тоя младеж, защото срещналият ги конник беше млад човек на двадесет и четири или двадесет и пет години, който се обърна назад няколко пъти, като кимаше с глава на един мъж, застанал прав пред желязната врата на хубава къща, изградена от бели камъни и червени тухли и с покрив от плочи и издигаща се отляво на пътя, по който вървеше монархът.
Тоя мъж, висок и слаб старец с бяла коса — ние говорим за тоя, който стоеше пред желязната врата, — тоя мъж отговаряше на младия човек с такива нежни знаци за сбогом, каквито би можал да прави само един баща. Младият човек изчезна зад първия завой на пътя, обграден с хубави дървета, и старецът се готвеше да влезе отново в къщата, когато двамата пътници, стигнали до желязната врата, привлякоха вниманието му.
Кралят, както вече казахме, яздеше, отпуснал юздите на коня и предал се на волята му; а зад него Пари, в желанието си да се наслади на топлите слънчеви лъчи, беше свалил шапката си и разглеждаше пътя надясно и наляво. Очите му се срещнаха с очите на стареца, облегнат на желязната врата.
Сякаш поразен от някакво чудно явление, старецът извика и направи крачка към двамата пътници.
След като погледна Пари, той пренесе веднага погледа си върху краля и няколко секунди не свали очи от него. В същата минута лицето на високия старец се промени. Щом позна по-младия от пътниците — ние казваме позна, защото само пълното разпознаване можеше да обясни такова действие, — щом позна, повтаряме, по-младия от двамата пътници, той плесна ръце с благоговейно учудване, свали шапката си и се поклони толкова ниско, сякаш искаше да коленичи.
Колкото и да беше разсеян или по-скоро погълнат от мислите си, кралят все пак забеляза движението му. Той спря коня си, обърна се към Пари и каза:
— Боже мой! Какъв е тоя човек, Пари, който ми се кланя толкова ниско? Да не би случайно да ме познава?
Силно развълнуван и побледнял, Пари беше насочил вече коня си към желязната врата.
— Ах, всемилостиви господарю — рече той, като се спря изведнъж на пет-шест крачки от все още наведения старец, — вие благоволихте да видите как се изумих, защото ми се струва, че познавам тоя добър човек. Да, разбира се, точно той е! Ваше величество ще ми позволи ли да поговоря с него?
— Без съмнение.
— Как, вие ли сте, господин Гримо? — каза Пари.
— Да, аз — отговори високият старец и се изправи, като продължаваше да стои все тъй почтително.
— Всемилостиви господарю — каза тогава Пари, — не съм се излъгал: тоя човек е слуга на граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер, ако си спомняте, е тоя достоен благородник, за когото говорех на ваше величество толкова често, че споменът за него трябва да е останал не само в паметта ви, но и в сърцето ви.
— Този ли, който се е опитал да помогне на краля — баща ми, в последните му минути? — попита Чарлз.
— Точно той, всемилостиви господарю.
— Ах! — прошепна Чарлз.
След това се обърна към Гримо, живите и умни очи на когото сякаш се мъчеха да отгатнат мисълта му, и допита:
— Приятелю мой, вашият господар, господин граф дьо Ла Фер, някъде наоколо ли живее?
— Тук — отговори Гримо, като посочи с протегната назад ръка желязната врата на къщата от бели камъни и червени тухли.
— А сега господин граф дьо Ла Фер у дома ли си е?
— В дъното, под кестените.
— Пари — каза кралят, — не искам да изпусна тоя тъй скъп за мене случай да благодаря на благородника, на когото нашият дом дължи такъв хубав пример на преданост и великодушие. Моля ви се, приятелю мой, подръжте коня ми.
И като хвърли юздата в ръцете на Гримо, кралят влезе съвсем сам при Атос, като равен при равен. Чарлз запомни лаконичното обяснение на Гримо: „В дъното, под кестените“. Ето защо той мина вдясно от къщата и тръгна право към посочената алея. Това не беше мъчна работа: върховете на тия големи дървета, вече покрити с листа и цвят, се издигаха над всички други.
Като стигна до Светлите и тъмни ивици, които изпъстряха алеята според това, дали слънцето можеше или не можеше да се промъква през гъстия свод на кестените, младият монарх забеляза един благородник, който се разхождаше с ръце на гърба й мечтаеше. Навярно Чарлз II беше карал често да му описват тоя благородник, защото веднага го позна и тръгна право към него. При шума от стъпките му граф дьо Ла Фер вдигна глава, видя, че към него се приближава непознат с изящна и благородна външност, свали шапка и зачака. На няколко крачки от него Чарлз II също си свали шапката. После, сякаш в отговор на немия въпрос от страна на графа, каза:
— Господин графе, аз дойдох да изпълня един дълг към вас. Отдавна вече исках да ви изкажа своята дълбока благодарност. Аз съм Чарлз II, син на Чарлз Стюърт, който беше господар на Англия и загина на ешафода.
При това знаменито име Атос усети, че тръпки полазиха по тялото му; но като видя, че младият крал стои пред него гологлав и му подава ръка, в чистите му и хубави сини очи блеснаха две сълзи.
Той се поклони почтително; но кралят го улови за ръката и рече:
— Вижте колко съм нещастен, господин графе! Ето на, сега случаят ме доведе при вас. Ах! Защо не са при мене хората, които обичам и уважавам? Защо съм принуден да пазя само заслугите им в сърцето си и имената им в паметта си? Ако вашият слуга не беше познал моя, аз щях да отмина вашата врата.
— Наистина — каза Атос, като отговори с глас на първата част от думите на краля и с поклон на втората, — наистина, ваше величество, сте видели много лоши дни.
— А най-лошите, уви, ще дойдат отсега нататък. — отговори Чарлз.
— Всемилостиви господарю, не губете надежда!
— Графе, графе! — продължи Чарлз, като поклати глава. — Аз се надявах до снощи и се надявах като добър християнин, кълна ви се.
Атос погледна въпросително краля.
— О, всичко това е лесно за разказване! — каза Чарлз II. — В изгнание, лишен от всичко, презрян, аз се реших на последен опит, макар че ми беше гадно това. Изглежда, в книгата на съдбите е написано, че Франция ще бъде вечен източник на щастие и нещастие за нашия дом! Вие сам знаете това, господине, вие, един от французите, които нещастният ми баща е видял от дясната си страна в дните на битките, а в деня на смъртта си — в подножието на ешафода.
— Всемилостиви господарю — скромно отговори Атос, — аз не бях сам; в тоя случай другарите ми и аз изпълнихме дълга си на благородници, нищо повече. Но ваше величество ми беше направил честта да ми разказва…
— Да, наистина. Аз имах покровителството — простете колебанието ми, графе, но вие разбирате това, вие, който разбирате всички неща, колко е тежко за елин Стюърт да изговори тая дума, — аз имах, казвам, покровителството на моя братовчед щатхалтера на Холандия; но без намесата или поне без съгласието на Франция щатхалтерът не иска да предприеме нищо. И така аз дойдох да искам това съгласие от френския крал, който ми отказа.
— Кралят ви отказа, всемилостиви господарю!
