— О, трябва да бъдем справедливи към моя млад брат Луи: не той, а господин Мазарини отказа.
Атос си прехапа устните.
— Вие мислите може би, че аз трябваше да очаквам тоя отказ? — попита кралят, който забеляза движението на Атос.
— Действително така си помислих, всемилостиви господарю — почтително отговори графът. — Аз познавам много отдавна тоя италианец.
— Тогава реших да изкарам работата докрай и да узная веднага какво трябва да очаквам. Казах на брат ми Луи, че не искам да излагам нито Франция, нито Холандия и че лично ще си опитам щастието, както вече правих по-преди, с двеста благородници, ако поиска да ми ги даде, и с един милион, ако поиска да ми го даде назаем.
— И какво, всемилостиви господарю?
— Какво ли?… Сега, господине, изпитвам нещо чудно: наслаждавам се на отчаянието. Някои души — току-що забелязах, че моята принадлежи към тях — намират действителна наслада, че всичко е изгубено и че най-после е дошъл часът да загинат.
— О, надявам се, че ваше величество още не е стигнал до тая крайност! — каза Атос.
— Ако ми казвате това, господин графе, ако се опитвате да съживите надеждата в сърцето ми, значи не сте разбрали добре това, което току-що ви казах. Аз дойдох в Блоа, графе, да изпрося от брат ми Луи един милион, с който се надявах да поправя работите си; но брат ми Луи отказа… Значи виждате, че всичко е изгубено.
— Ваше величество ще ми позволи ли да му отговоря, че не съм съгласен с това?
— Как, графе, вие ме смятате за толкова наивен, че не мога да видя дори положението си?
— Всемилостиви господарю, винаги съм забелязвал, че именно в отчаяните положения съдбата прави изведнъж резки завои.
— Благодаря ви, графе! Хубаво е да се срещне такава душа като вашата, тоест човек, толкова уверен в бога и в монархията, че да не се отчайва никога за краля, колкото и ниско да е паднал кралят. За нещастие вашите думи, скъпи графе, са като ония лекарства, които лекуват раните, но са безсилни срещу смъртта. Благодаря ви, графе, за старанието да ме утешите; благодаря ви за добрия спомен, но аз зная какво трябва да правя. Сега нищо няма да ме спаси. И ето, приятелю мой, аз бях толкова уверен в това, че отивах в изгнание със стария ми Пари; отивах да се опивам от сърцераздирателните ми скърби в малкото отшелие, което ми предлага Холандия. Там, повярвайте ми, графе, скоро ще се свърши всичко. Смъртта ще настъпи бързо. Тя тъй често е призовавана от това тяло, измъчвано от душата, и от тая душа, която се стреми към небето!
— Ваше величество има майка, сестра, братя; ваше величество е глава на семейство; следователно вие сте длъжен да искате от бога дълъг живот, а не предивременна смърт. Вие сте изгнаник, беглец, но вие имате свой дълг, вие трябва да търсите битки, опасности, подвизи, а не покоя на смъртта.
— Графе — отговори Чарлз II, като се усмихна с неизразима печал, — чули ли сте някога един крал да завладее отново кралството си с един слуга, стар като Пари, и с триста екю, които тоя слуга носи в кесията си?
— Не, всемилостиви господарю, но съм чувал, че не един развенчан крал се е качвал отново на трона си с твърда воля, постоянство, приятели и един милион франка, употребени умно.
— Но значи вие не ме разбрахте? Аз исках от брат ми Луи тоя милион, но той ми отказа.
— Всемилостиви господарю — рече Атос, — ще благоволи ли ваше величество да ми отдели още няколко минути и да изслуша внимателно онова, което ми остава да му кажа?
Чарлз II погледна втренчено Атос.
— На драго сърце, господине — каза той.
— Тогава аз ще покажа пътя на ваше величество — продължи графът, като тръгна към къщата.
Той заведе краля в кабинета си, покани го да седне и каза:
— Всемилостиви господарю, ваше величество ми каза преди малко, че при днешното положение на нещата в Англия с един милион ще може да си възвърне кралството, нали?
— Мога поне да се опитам и ако не успея, да умра като крал.
— Тогава, всемилостиви господарю, нека ваше величество благоволи да изпълни обещанието си и да изслуша онова, което ми остава да му кажа.
Чарлз кимна в знак на съгласие.
Атос се приближи до вратата, погледна дали някой не подслушва, сложи мандалото и се върна на мястото си.
— Всемилостиви господарю — рече той, — ваше величество благоволи да си спомни, че аз се намирах при благородния и нещастен крал Чарлз I, когато палачите МУ го заведоха от Сейнт Джеймз в Уайтхол.
— Да, разбира се, спомних си и ще помня винаги.
— Всемилостиви господарю, това е една мрачна история за слушане от един син, който несъмнено много пъти е карал да му я разказват; но аз трябва да я повторя на ваше величество, без да пропусна нито една подробност.
— Говорете, господине.
— Когато кралят, баща ви, се качи на ешафода или по-скоро мина от стаята си на ешафода, който беше издигнат край прозореца му, всичко беше подготвено за неговото бягство. Палачът беше отстранен; един отвор бе направен под пода на стаята, в която се намираше кралят; най-после самият аз стоех под зловещия свод, когато изведнъж чух, че той заскърца под стъпките на баща ви.
— Пари ми е разказвал тия страшни подробности, господине.
Атос се поклони и продължи:
— Но ето какво не е можал да ви разкаже, всемилостиви господарю, защото това, което последва, стана между бога, баща ви и мене, а аз не съм разказвал никога за това дори на най-близките ми приятели: „Отдръпни се — каза височайшият осъден на маскирания палач — само за минута; аз зная, че съм твой; но помни, не удряй, преди да ти дам сигнал. Искам да се помоля свободно.“
— Извинете — каза Чарлз II, като побледня, — но вие, графе, знаете всички подробности по това зловещо събитие, подробности, които, както казахте преди малко, не са известни на никого. Не знаете ли името на тоя пъклен палач, на тоя подлец, който е скрил лицето си, за да убие безнаказано един крал?
Атос побледня леко.
— Неговото име ли? — каза той. — Да, зная го, но не мога да го кажа.
— А какво стана с него?… Защото в Англия никой не знае какво е станало с него.
— Той умря.
— Той е умрял, но как? Не в леглото си, не от спокойна и тиха смърт, не от смъртта на честните хора, нали?
— Той умря от насилствена смърт, в страшна, нощ, между гнева на хората и божията буря. Тялото му, пронизано от нож, падна в бездните на океана. Бог да прости убиеца му.
— Разказвайте по-нататък — каза Чарлз II, като видя, че графът не иска да говори повече за това.
— След като каза това на маскирания палач, английският крал прибави: „Ти ще ме удариш, помни добре, само когато кажа с протегната ръка: «Remember!»…“
— Действително — рече Чарлз II с глух глас, — зная, че това е последната дума, казана от нещастния ми баща. Но с каква цел, за кого?
— За френския благородник, който стоеше под ешафода му.
— Следователно на вас, господине?
— Да, всемилостиви господарю, и всяка дума, която той каза през дъските на ешафода, покрити с черно сукно, кънти и сега в ушите ми. Кралят опря едното коляно на земята. „Граф дьо Ла Фер, тук ли сте?“ — попита той. „Да, всемилостиви господарю“ — отговорих аз. Тогава кралят се наведе.
Силно развълнуван, Чарлз II се наведе също към Атос, като желаеше да улови всяка негова дума. Главата му се допираше почти до главата на Атос.
— Тогава — продължи графът — кралят се наведе. „Граф дьо Ла Фер — каза той, — ти не можа да ме спасиш. Не ми било писано това. Сега, дори и да върша светотатство, ще ти кажа, че говорих на хората, говорих на бога и с тебе говоря последен. За да поддържам една кауза, която смятах за свещена, аз изгубих трона на дедите ми и прахосах наследството на децата ми.“
