Чарлз II закри лицето си с ръце и една парлива сълза се отърколи между бледите му и слаби пръсти. — „Остана ми един милион в злато — продължи кралят. — Закопах го в подземието на Нюкасълския замък, когато напущах града.“
Чарлз вдигна отново глава с такава тъжна радост, че тя би могла да изтръгне сълзи от всеки, който знаеше за нещастията на младия крал.
— Един милион! — прошепна той. — О, графе!
— „Само ти знаеш за съществуването на тия пари; употреби ги, когато намериш за най-добре, в полза на най-големия ми син. А сега, граф дьо Ла Фер, кажи ми сбогом!“ — „Сбогом, сбогом, всемилостиви господарю!“ — извиках аз.
Чарлз II стана, приближи се до прозореца и опря пламналото си чело на стъклото.
Атос продължи:
— Тогава кралят каза: „Remember!“ Тая дума беше за мене. Вие виждате, всемилостиви господарю, че си спомних.
Кралят не можа да сдържи вълнението си. Атос видя конвулсивното движение на раменете му, чу горчивите му ридания и сам млъкна, потиснат от мъчителните спомени, които пробуди в младия крал.
Чарлз II се отдръпна от прозореца с най-голямо усилие, преглътна сълзите си и седна отново край Атос.
— Всемилостиви господарю — каза Атос, — до днес аз мислех, че още не е дошъл часът да използувам това последно средство; но като гледах събитията в Англия, чувствувах, че той се приближава. Утре щях да се осведомя в кой кът на земята се намира ваше величество и щях да отида при него. Ваше величество сам дойде при мене: това е указание, че бог е с нас.
— Господине — отговори Чарлз с глас, още задавен от вълнението, — вие сте за мене нещо като ангел хранител, изпратен от бога; вие сте мой спасител, когото баща ми лично е изпратил от гроба си. Но ето вече десет години междуособната война разорява родината ми: тя е унищожила хората, разкопала е земята; навярно в недрата на земята ми не е останало злато, както не е останала любов в сърцата на поданиците ми.
— Всемилостиви господарю, мястото, където кралят е закопал парите, ми е добре познато; и никой, напълно съм уверен в това, не е можал да ги открие. При това нима Нюкасълският замък е напълно разрушен? Нима са го разтурили камък по камък чак до основите?
— Не, той е още цял, но сега генерал Мънк го заема и е на лагер в него. Единственото място, където ме чака помощ, където имам средства, е заето от неприятелите ми, както виждате.
— Генерал Мънк не е можал да открие съкровището, за което говоря на ваше величество.
— Да, но нима трябва да се предам на Мънк, за да си възвърна съкровището? Ах, вие виждате, графе, трябва да се откажа от борбата със съдбата, защото тя ме поваля всеки път, когато се надигам. Какво мога да направя само с Пари, с Пари, когото Мънк е изгонил вече веднъж? Не, не, графе, да се покорим на тоя последен удар.
— А аз, не мога ли аз да сполуча там, където ваше величество не може да направи нищо и където Пари не може да се опита вече?
— Вие, графе, вие бихте отишли!
— Ако ваше величество пожелае, да, ще отида, всемилостиви господарю — отговори Атос, като се поклони на краля.
— Вие, който сте толкова щастлив тука, графе!
— Аз не мога да бъда щастлив, всемилостиви господарю, докато пред мене лежи неизпълнен дълг, а кралят, вашият баща, ми завеща един върховен дълг: да бдя за вашето благополучие и да се разпоредя по кралски с парите ви. И така, по пръв знак на ваше величество аз съм готов да тръгна с вас.
— Ах, господине! — извика кралят, като забрави кралския етикет и се хвърли на Атосовата шия. — Вие ми доказвате, че има бог на небето и че понякога той изпраща вестители на нещастниците, които се мъчат на земята.
Силно развълнуван от тоя порив на младия човек, Атос му поблагодари най-почтително, а след това се приближи до прозореца и извика:
— Гримо, конете ми!
— Как! Вие искате да тръгнете веднага? — попита кралят. — Ах, господине, наистина вие сте чудесен човек!
— Всемилостиви господарю — отвърна Атос, — за мене е най-важно да служа на ваше величество. При това — добави той с усмивка — аз придобих тоя навик отдавна, още при службата си на кралицата, вашата леля, и краля, вашия баща. Как мога да отстъпя от него точно сега, когато се отнася да служа на ваше величество?
— Какъв човек! — прошепна кралят. След това помисли малко и прибави:
— Не, не, графе, аз не мога да ви излагам на такива лишения. Нямам с какво да възнаградя такива услуги.
— О, ваше величество се шегува с мене: той има цял милион! — каза Атос със смях. — Ах, ако имах само половината от тия пари, щях да събера вече цял полк. Но, слава богу, имам още няколко фишека злато и няколко семейни диаманта. Надявам се, че Ваше величество ще благоволи да ги раздели с един предан слуга.
— С един приятел. Съгласен съм, графе, но при условие че по-късно тоя приятел ще раздели на свой ред моето богатство с мене.
— Всемилостиви господарю — рече Атос, като отвори една касетка, от която извади злато и скъпоценности, — ето сега сме вече много богати. За щастие ние ще бъдем четирима срещу крадците.
Бледите страни на Чарлз II се зачервиха от радост. Той видя, че до външния вход се приближиха два коня на Атос, водени от Гримо, който се беше стегнал вече за път.
— Блезоа, дайте това писмо на виконт дьо Бражелон. Казвайте на всички, че съм заминал за Париж. Поверявам ви къщата, Блезоа.
Блезоа се поклони, прегърна Гримо и затвори желязната врата.
XVII
В КОЯТО СЕ ТЪРСИ АРАМИС, А ПАК СЕ НАМИРА БАЗЕН
Не бяха изминали и два часа от тръгването на Атос, който пред Блезоа беше поел пътя за Париж, когато един конник, възседнал хубав пъстър кон, се спря пред желязната врата. С едно звънливо „хей!“ той повика конярите, образуващи още кръг заедно с градинарите около Блезоа, който обикновено разказваше всякакви новини на всички служители в замъка. Това „хей“, без съмнение познато на нашия Блезоа, го накара да обърне глава и той извика:
— Господин д’Артанян!… Тичайте бързо да му отворите вратата!
Осем души се спуснаха усърдно към желязната врата и я отвориха леко, като перце. Всички се кланяха ниско, защото знаеха, че винаги графът приема особено любезно тоя приятел, а такива неща не избягват от погледа на слугите.
— Е, де е милият граф? — попита господин д’Артанян с любезна усмивка, като се изправи на стремето, за да скочи на земята.
— Ах, господине, никак нямате късмет — отговори Блезоа — и колко неприятно ще бъде на господин графа, когато научи, че сте идвали! Господин графът внезапно замина преди по-малко от два часа.
Д’Артанян не се разтревожи от това известие.
— Добре — каза той, — виждам, че ти все още говориш на най-чист френски език; ти ще ми дадеш урок по граматика и прекрасен език, докато ще чакам завръщането на господаря ти.
— Ето това е невъзможно, господине — възрази Блезоа. — Вие ще чакате много дълго време.
— Няма ли да се върне днес?
— Нито утре, господине, нито други ден. Господни графът се впусна в дълго пътешествие.
— Пътешествие! — учудено повтори д’Артанян. — Стига си дрънкал глупости!
— Господине, това е самата истина. Господинът ми възложи да надзиравам къщата и прибави с властния си и тих глас: „Казвай, че съм заминал за Париж“.
— А, той отива в Париж! — извика д’Артанян: — Само това исках да зная. Трябваше да започнеш с
