— Значи, господине — каза той високо, — сега, доколкото разбирам, вие искате да вземете тая сума, нали?
— Ако позволите, милорд.
— Днес ли?
— Дори тая вечер, поради обстоятелствата, за които ви говорих.
— Но, господине — възрази Мънк, — генерал Ламберт е също тъй близо като мене до абатството, в което са скрити парите ви. Защо не се отнесохте към него?
— Защото, милорд, във важните работи човек трябва да вярва най-много на своя инстинкт. Е, добре, генерал Ламберт не ми вдъхва такова доверие като вас.
— Добре, господине. Ще ви Дам възможност да намерите парите си, ако все още са там, защото най- после може и да не са вече там. От 1648 година се минаха дванадесет години и се случиха много събития.
Мънк каза нарочно това, за да види дали френският благородник ще се възползува от предложената му възможност да се откаже от търсенето. Но на Атос не му трепна окото.
— Уверявам ви, милорд — каза той с твърд глас, — напълно съм убеден, че двете буренца са все още там: те не са променили нито мястото си, нито господаря си.
Тоя отговор избави Мънк от едно подозрение, но му вдъхна друго.
Без съмнение тоя французин е изпратен, за да измами по някакъв начин защитника на парламента; златото е само примамка; може би с тая примамка искаха да пробудят алчността на генерала. Това злато не можеше да съществува. Значи Мънк трябваше да залови френския благородник на местопрестъплението в лъжа и измама и от затрудненото положение, в което неприятелите искаха да го поставят, да извлече тържество за името си. Като реши как трябва да постъпи в тая работа, Мънк каза на госта си:
— Господине, без съмнение вие ще ми направите честта да споделите вечерята ми?
— Да, милорд — отговори Атос и се поклони. — Вие ми правите чест, за която се чувствувам достоен, защото изпитвам към вас особено уважение.
— Вие сте толкова по-снизходителен, че готвачите, ми са малко и слабо подготвени и че доставчиците ми се върнаха тая вечер с празни ръце; ако случайно един рибар от вашата народност не се беше запилял в лагера ми, генерал Мънк щеше да си легне днес без вечеря. И така, аз имам прясна риба, ако се вярва на продавача.
— Милорд, приемам главно, за да имам честта да прекарам няколко минути повече с вас.
След тая размяна на учтивости, през време на които Мънк не забрави своята предпазливост, вечерята или това, което трябваше да служи за вечеря, беше поднесена на една дъсчена маса. Мънк покани с ръка граф дьо Ла Фер да седне край масата и сам седна срещу него. Единственото ястие от варена риба, предложено на двамата знаменити събеседници, обещаваше повече да задоволи изгладнелите стомаси, отколкото взискателните вкусове.
Докато вечеряха, тоест докато ядяха тая риба и я поливаха с лоша малцова бира, Мънк накара да му разкажат за последните събития на фрондата, за помиряването на господин дьо Конде с краля, за вероятния брак на негово величество с инфантката Мария Тереза; но той не попита, а и Атос не каза нито дума за политическите интереси, които в това време съединяваха или по-скоро разединяваха Англия, Франция и Холандия.
В тоя разговор Мънк се убеди в едно нещо, което вече беше забелязал при първите разменени думи, тоест, че има работа със знатен човек.
Той не можеше да бъде убиец и Мънк не беше склонен да вярва, че е шпионин; но в Атос имаше толкова хитрост и твърдост едновременно, че Мънк го взе за заговорник.
Когато станаха от масата, Мънк попита:
— Значи вие вярвате във вашето съкровище, господине?
— Да, милорд.
— Сериозно?
— Много сериозно.
— И мислите, че ще намерите мястото, където е закопано?
— При първия оглед.
— Е, добре, господине, ще ви придружа от любопитство. Трябва непременно да ви придружа, защото много мъчно ще се движите през лагера без мене или без някой от моите лейтенанти.
— Генерале, аз не бих допуснал да се безпокоите, ако наистина нямах нужда от вашето присъствие; но тъй като признавам, че то е не само чест за мене, но и необходимост, приемам.
— Желаете ли да вземем хора с нас? — попита Мънк.
— Генерале, мисля, че е безполезно, ако вие сам не виждате нужда от това. Двама души и един кон ще бъдат достатъчни, за да пренесат двете буренца на фелуката, която ме доведе тук.
— Но ще трябва да се копае, да се дълбае, да се изхвърля пръст, да се разбиват камъни, а вие не смятате да вършите тая работа сам, нали?
— Генерале, не ще има нужда нито да се дълбае, нито да се копае. Съкровището е скрито в манастирската гробница; под един камък с голяма желязна халка има малка стълба от четири стъпала. Двете буренца са там, едно до друго, залети с гипс във формата на ковчег. Освен това има надпис, по който ще позная лесно камъка; и тъй като не искам в една работа на деликатност и доверие да имам тайни от ваша светлост, ще ви кажа дори самия надпис:
Hie jacet venerabilis Petrus Cuillelmus Ccotl. Canon.
Honorab. Conventus Novi Castelli. Obut quarra et decima die Feb. ami. Dom. MCCVIII.
i Rcquiescat in pace.12
Мънк не изпускаше нито дума. Той се чудеше или на безподобното лукавство на тоя човек и на забележителното изкуство, с което играеше ролята си, или на честното добродушие, с което излагаше молбата си; и то в положение, когато ставаше дума за един милион, за който човекът се излагаше на опасността да му забият нож, сред една армия, която би погледнала на това не като на кражба, а като възвръщане на съкровището.
— Добре — каза той, — аз ще ви придружа; приключението ми се струва толкова необикновено, че искам сам да нося факела.
След тия думи той опаса една къса шпага и мушна пистолет в пояса си; при това движение дрехата му се полуразтвори и се показаха фините пръстенчета на ризница, която имаше за цел да го защити от ножовете на наемни убийци.
Сетне взе в лявата си ръка шотландски дърк13, обърна се към Атос и каза:
— Аз съм готов, господине, а вие?
Противно на Мънк, Атос откачи ножа си и го сложи на масата; отпаса колана на шпагата си и го сложи до ножа; и непринудено, разкопчавайки дрехата си, като че ли търсеше носната си кърпичка, показа под тънката си батистена риза голата си гръд, без нападателни и отбранителни оръжия.
„Ето наистина един своеобразен човек! — помисли си Мънк. — Той е без всякакво оръжие; дали там няма засада?“
— Генерале — каза Атос, сякаш отгатна мисълта на Мънк, — вие искате да бъдем сами, това е много добре; но един велик пълководец не трябва да се излага никога с безразсъдна смелост: сега е тъмно, преминаването през блатото не е безопасно, вземете конвой.
— Имате право — рече Мънк. И повика:
— Дигби! Адютантът се появи.
— Петдесет души с шпаги и мускети! И погледна Атос.
— Това е извънредно малко — отвърна Атос, — ако има опасност, и извънредно много, ако няма.
— Ще ида сам — каза Мънк. — Дигби, нямам нужда от никого. Да вървим, господине.
XXV
БЛАТОТО
