брадва. Тук, на сигурно място в една вдлъбнатина, спеше караул от четирима души: толкова бяха уверени, че от тая страна няма да има нападение.
— Тия хора няма ли да ви попречат? — запита Мънк, като се обърна към Атос.
— Напротив, господине, те ще помогнат да търкулнем буренцата, ако ваша светлост позволи.
— Имате право.
Заспалите войници се събудиха веднага, като чуха първите стъпки на двамата посетители сред къпините и тревите, с които беше обрасъл входът. Мънк каза паролата и влезе в абатството, все още предшествуван от моряка с фенера. Той вървеше последен и наблюдаваше най-малките движения на Атос; в ръкава държеше голия дърк и беше готов да го забие в благородника при първото му подозрително движение. Но Атос премина с твърди и сигурни крачки по залите и дворовете.
В тая сграда нямаше нито врати, нито прозорци. Вратите бяха изгорени, някои висяха на предишното си място и остатъците им изглеждаха назъбени от действието на огъня, който беше угаснал от само себе си, защото не бе можал да унищожи докрай дебелите дъбови греди, сковани с железни гвоздеи. В прозорците всички стъкла бяха счупени и от зеещите дупки излитаха нощви птици, уплашени от светлината на фенера. В същото време огромни прилепи започнаха да описват широки мълчаливи кръгове около двамата досаждачи, докато фенерът отразяваше сенките им на високите каменни стени. Тая гледка можеше да успокои човека, свикнал да разсъждава. Мънк извади заключение, че в манастира няма никакъв човек, защото тук имаше диви птици, които излитаха при приближаването му.
След като премина развалините и изскуба няколко бръшляна, застанали като пазачи на самотата, Атос влезе в гробниците, които се намираха под главната зала и входът на които гледаше към параклиса. Тук се спря.
— Пристигнахме, генерале — каза той.
— Значи това е плочата?
— Да.
— Действително познавам халката… но тя е здраво зазидана за плочата.
— Трябва ни лост.
— Лесно ще се намери.
Като погледнаха наоколо, Атос и Мънк видяха малък ясен, три дюйма в диаметър; той беше израснал в ъгъла, край стената, стигаше до един прозорец и го закриваше с клоните си.
— Имаш ли нож? — запита Мънк рибаря.
— Да, господине.
— Тогава отрежи това дърво.
Рибарят се подчини, но ножът му се нащърби от тая работа. Когато ясенът бе отрязан и направен във формата на лост, тримата мъже слязоха в подземието.
— Застани там — каза Мънк на рибаря, като му посочи един ъгъл на гробницата. — Ние искаме да изкопаем барут и фенерът ти е опасен.
Морякът отстъпи уплашено и не мръдна от показаното място, а Мънк и Атос завиха зад една колона, край която проникващият през отдушника лунен лъч играеше върху същия камък, за който граф дьо Ла Фер беше дошъл толкова отдалече.
— Ето го — каза Атос, като показа на генерала латинския надпис.
— Да — отвърна Мънк.
После, сякаш още веднъж искаше да даде възможност на французина да се откаже от търсенето, прибави:
— Не забелязвате ли, че в тая гробница са идвали вече хора и че много статуи са счупени?
— Милорд, без съмнение вие сте слушали, че вашите шотландци, водими от религиозно чувство, дават на съхранение в надгробните статуи скъпоценните предмети на покойниците. Войниците са мислили навярно, че под пиедесталите на тия статуи, които украсяват по-голямата част от гробовете, са скрити съкровища; ето защо те са счупили пиедесталите и статуите. Но надгробният камък на преподобния каноник, с който имаме работа, не се отличава с никаква статуя; той е прост, после е бил закрилян от суеверния страх, който вашите пуритани изпитват към светотатството; нито едно късче от тоя камък не е откъртено.
— Наистина — рече Мънк. Атос се залови с лоста.
— Искате ли да ви помогна! — попита Мънк.
— Благодаря, милорд, не искам ваша светлост да слага ръка на едно дело, за което може би не би искал да поеме отговорността, ако знаеше последиците му.
Мънк вдигна глава.
— Какво искате да кажете, господине? — запита той.
— Искам да кажа… Но тоя човек…
— Чакайте — каза Мънк, — разбирам от какво се страхувате и ще го изпитам.
Мънк се обърна към рибаря, който целият беше осветен от фенера.
— Come here, friend14 — рече той със заповеднически тон.
Рибарят не се помръдна.
— Добре — продължи Мънк, — той не разбира английски. Ако обичате, говорете ми на английски, господине.
— Милорд — отговоря Атос, — често съм виждал хора, които толкова се владеят, че в известни случаи не отговарят на въпроси, зададени им на родния език. Рибарят е може би по-образован, отколкото си мислим. Бъдете така любезен да го отпратите, милорд, моля ви.
„Положително той желае да остана тук насаме с него — помисли си Мънк. — Няма значение, да вървим докрай, все пак човекът си е човек и ние сме сами…“
— Приятелю — каза Мънк на рибаря, — качи се по стълбата, по която слязохме преди малко, и гледай да не ни смущава никой.
Рибарят се приготви да изпълни заповедта.
— Остави тук фенера — рече Мънк. — Той може да издаде присъствието ти и да ти докара някой мускетен изстрел.
Изглежда, че рибарят оцени съвета, сложи фенера на земята и изчезна под свода на стълбата.
Мънк отиде да вземе фенера и го донесе при колоната.
— И така — каза той, — наистина ли парите са скрити в тоя гроб?
— Да, милорд, и след пет минути вие ще престанете да се съмнявате.
В същото време Атос удари силно по гипса, който се пукна; в него се показа отвор. Атос вмъкна лоста в тоя отвор и скоро гипсовите късове почнаха да се отделят един след друг. Тогава граф дьо Ла Фер започна да отмества камъните с такава сила, каквато не можеше да се очаква от нежните му ръце.
— Милорд — каза Атос, — това е зидарията, за която говорих на ваша светлост.
— Да, но още не виждам буренцата — отговори Мънк.
— Ако имах нож — рече Атос, като се озърташе, — скоро щяхте да ги видите, господине. За нещастие забравих моя в палатката на ваша светлост.
— Бих ви предложил моя — отвърна Мънк, — но струва ми се, че острието няма да издържи работата, за която го предназначавате.
Атос затърси около себе си някой предмет, който да замести желаното оръдие.
Мънк не изпускаше нито едно движение на ръцете му, нито една премяна в израза на очите му.
— Защо не поискате ножа от рибаря? — обади се Мънк. — Той имаше нож.
— А, вярно — отговори Атос, — нали той ни отряза дървото.
И се приближи до стълбата.
— Приятелю — каза той на рибаря, — моля ви се, хвърлете ми ножа си, имам нужда от него.
Ножът издрънча по стъпалата.
— Вземете го — рече Мънк, — той е здрав инструмент, доколкото виждам; една твърда ръка може да си послужи добре с него.
Както изглежда, Атос придаде на Мънковите думи само най-обикновения смисъл, в който трябваше да бъдат чути и разбрани. Също така той не забеляза или поне показа, че, не забелязва как при приближаването му Мънк отстъпи и сложи лявата ръка върху дръжката на пистолета си; с дясната държеше вече своя дърк. Залови се отново за работа, като се обърна с гръб към Мънк и му предаде живота си без
