да разкажем историята с най-малките подробности? Тия подробности проливат съвсем нова и неочаквана светлина на тая част от английската история, която до днес оставяха в сянка нашите събратя историците.
XXXVIII
В КОЯТО СЕ ВИЖДА, ЧЕ ФРЕНСКИЯТ БАКАЛИН СИ БЕШЕ ВЪЗСТАНОВИЛ ВЕЧЕ ДОБРОТО ИМЕ ПРЕЗ XVII ВЕК
Като си уреди сметките и си даде съветите, д’Артанян почна да мисли само как да се върне в Париж, и то колкото се може по-бързо. От своя страна, Атос бързаше да се върне у дома си и да си поотпочине. Колкото и да не са се огънали характерът и човекът след уморителното пътуване, пътникът вижда с удоволствие в края на деня, дори когато денят е бил хубав, че настъпва нощта, която ще донесе малко сън. Ето защо от Було до Париж, докато яздеха един до друг, двамата приятели приказваха за такива незначителни неща, че не смятаме за необходимо да ги разказваме на читателите. Всеки от тях, отдал се на собствените си мисли и строейки бъдещето въз основа на своите мечти, се занимаваше само с едно: да съкрати разстоянието с по-голяма бързина.
И така Атос и д’Артанян пристигнаха до бариерите на Париж вечерта, на четвъртия ден след заминаването им от Булон.
— Къде ще идете, мили приятелю? — попита Атос.
— Аз тръгвам право към квартирата си.
— А аз право у съдружника си.
— У Планше?
— Боже мой, да: в „Златното чукало“.
— Разбира се, ще се видим, нали?
— Да, ако останете в Париж, защото аз оставам.
— Не, след като се видя с Раул, на когото дадох среща у дома, в квартирата, ще замина веднага за Ла Фер.
— Е, тогава сбогом, мили и прекрасни приятелю.
— По-скоро довиждане: не зная защо не дойдете да живеете с мене в Блоа. Ето сега сте свободен, богат; ще ви купя, ако искате, едно хубаво имение около Шеверни или Брасьо. От едната страна ще имате най-хубавите гори на света, които стигат до Шамборските, а от другата — чудесни блата. Вие обичате лова и, щете, не щете, сте поет, мили приятелю; там ще намерите фазани, водни дърдавци и диви патици, без да смятаме слънчевите залези и разходките с лодка, които биха накарали да мечтаят дори Немврод и Аполон. До купуването на имението ще живеете в Ла Фер и ще гоним свраките в лозята, както правеше крал Луи XIII. Това е едно умно удоволствие за такива старци като нас.
Д’Артанян улови ръцете на Атос.
— Мили графе — рече той, — не ви казвам нито да, нито не. Оставете ме да прекарам в Париж толкова време, колкото е необходимо, за да уредя работите си и да свикна полека-лека с тежката и блестяща мисъл, която кипи в ума ми и ме заслепява. Виждате ли, аз съм богат и докато не свикна с богатството, ще бъда нетърпимо животно: познавам се добре. О, аз още не съм оглупял напълно и не искам да се показвам простак пред такъв приятел като вас, Атос. Дрехата е хубава, дрехата е богато позлатена, но е нова и ме стиска под мишниците.
Атос се усмихна.
— Добре — каза той. — Но по повод на тая дреха, мили д’Артанян, искате ли да ви дам един съвет?
— О, на драго сърце!
— Няма ли да се разсърдите?
— Хайде де!
— Когато богатството идва на някого късно и неочаквано, той трябва, за да не се промени, да стане скъперник, тоест да харчи малко повече от това, което е харчил по-преди, или да стане прахосник, тоест да направи толкова много дългове, че да стане отново сиромах.
— О, това, което ми казвате, прилича много на софизъм, скъпи философе.
— Не вярвам. Искате ли да станете скъперник?
— Не, пусто опустяло! Бях вече скъперник, когато нямах нищо. Да опитаме другото.
— Тогава бъдете прахосник.
— И това не искам, дявол да го вземе! Дълговете ме плашат. Кредиторите ми напомнят дяволите, които пекат грешниците в ада, а тъй като търпението не е главната ми добродетел, винаги ме е изкушавало да набъхтам тия дяволи.
— Вие сте най-умният човек, когото познавам, и нямате нужда от никакви съвети. Нямат ум тия, които биха си въобразили, че могат да ви научат на нещо. Но, струва ми се, ние сме на улица Сент Оноре, а?
— Да, мили Атос.
— Вижте ей там, наляво, малката бяла къща — там е квартирата ми. Забележете, тя е само на два етажа. Първия заемам аз; във втория живее един офицер, който отсъствува служебно по осем-девет месеца в годината, така че в тая квартира съм като у дома си, ако не се смятат разноските.
— О, колко добре се нареждате, Атос! Какъв ред и каква широта! Ето какво бих искал да съединя. Но какво да се прави, това е от рождение и не се придобива.
— Ласкател! Хайде сбогом, мили приятелю. А, тъкмо се сетих, напомнете му на почтения Планше за мене. Той е все още умен момък, нали?
— И умен, и сърдечен… Сбогом, Атос!
Те се разделиха. През време на тоя разговор д’Артанян не сваляше нито за миг очи от коня, върху гърба на който се намираха торбите със злато в кошове, закрити отгоре със сено. В Сен Мери удари девет часът вечерта; момчетата на Планше затваряха бакалницата. Д’Артанян спря пощальона, който водеше коня, на ъгъла на улица де Ломбар, под един навес, повика едно момче на Планше и му нареди да пази не само двата коня, но и пощальона. След това влезе при Планше, който току-що беше вечерял и с известно безпокойство гледаше календара: той имаше навик всяка вечер да задрасква изминалия ден. В момента когато, според всекидневния си навик, Планше заличаваше с опакото на перото си изтеклия ден, като въздишаше, д’Артанян стъпи на прага, при което железните му шпори издрънкаха.
— А, боже мой! — извика Планше.
Достойният бакалин не можа да каже нищо повече: той видя съдружника си. Д’Артанян влезе прегърбен, омърлушен. Гасконецът кроеше нещо срещу Планше.
„Боже господи! — помисли си бакалинът, като погледна пътника. — Той е печален!“
Мускетарят седна.
— Драги господин д’Артанян — каза Планше, при което сърцето му биеше страшно, — ето че дойдохте! А как сте със здравето?
— Доста добре, Планше, доста добре — отговори д’Артанян с въздишка.
— Надявам се, че не сте ранен, а?
— Уф!
— Ах, виждам — продължи Планше все повече и повече разтревожен, — експедицията е била тежка, а?
— Да — отвърна д’Артанян. Тръпки полазиха по гърба на Планше.
— Пие ми се — каза мускетарят и жадно вдигна глава.
Планше се спусна към долапа и донесе на д’Артанян вино в голяма чаша. Д’Артанян погледна бутилката и попита:
— Какво е това вино?
— Уви, вашето любимо, господине — отговори Планше, — доброто старо анжуйско вино, което едно време за малко щеше да ни струва доста скъпо на всички.
— Ах! — каза д’Артанян с меланхолна усмивка. — Ах, клети ми Планше, трябва ли още да пия добро вино?
— Слушайте, драги ми господарю — рече Планше със свръхчовешко усилие, докато всичките мускули, бледината и трепетът му издаваха най-жива мъка, — слушайте, аз съм бил войник, следователно имам
