кураж. Не ме измъчвайте, драги господин д’Артанян: нашите пари загинаха, нали?
Преди да отговори, д’Артанян помълча малко, което се стори цял век на нещастния бакалин. Но той успя — само да се обърне на стола си.
— А ако е така — каза д’Артанян бавно, като клатеше глава отгоре надолу, — какво би казал, клети ми приятелю?
От бледен Планше стана жълт. Сякаш беше глътнал езика си — толкова му се изду гърлото, толкова му се зачервиха очите.
— Двадесет хиляди ливри! — промърмори той. — Това са двадесет хиляди ливри!….
С проточена шия, протегнати крака и отпуснати ръце д’Артанян сякаш беше статуя на обезсърчението. Планше изпусна скръбна въздишка от дъното на гърдите си.
— Хайде, виждам каква е работата — каза той. — Да бъдем мъже. Свършено е, нали? Най-важното е, че си спасихте живота, господине.
— Без съмнение, без съмнение животът е нещо; но все пак аз съм разорен напълно.
— По дяволите, господине! — извика Планше. — Макар да е така, не трябва да се отчайвате! Ще ми станете съдружник, ще търгуваме заедно и ще делим печалбите, а когато няма печалби, е, ще делим бадемите, сухото грозде и сушените сини сливи и ще изядем заедно последното късче холандско сирене.
Д’Артанян не можа да се въздържи повече.
— Пусто да остане! — извика той, силно развълнуван. — Ти си славен човек, Планше, кълна се в честта си! Слушай, ти не се ли преструваше? Не видя ли там на улицата, под навеса, коня с торбите?
— Какъв кон? Какви торби? — попита Планше и сърцето му се сви при мисълта, че д’Артанян е полудял.
— Е, английските торби, пусто да остане! — каза д’Артанян сияещ, преобразен от радост.
— О, боже мой! — изрече ясно Планше и отстъпи, като видя блясък в очите му.
— Глупак! — извика д’Артанян. — Ти мислиш, че съм полудял. Пусто да остане! Напротив, никога главата ми не е била по-здрава и сърцето по-весело. Да идем за торбите, Планше, за торбите!
— Но, боже мой, за какви торби? Д’Артанян бутна Планше към прозореца.
— Там, под навеса, виждаш ли един кон? — го запита той.
— Да.
— Виждаш ли, че на гърба му има кошове?
— Да, да.
— Виждаш ли, че едно от момчетата ти приказва с пощальона?
— Да, да, да.
— Е, добре, щом момчето е твое, ти знаеш името му. Повикай го.
— Абдон! Абдон! — се развика Планше от прозореца.
— Доведи коня! — суфлира д’Артанян.
— Доведи коня! — изрева Планше.
— Дай десет ливри на пощальона — каза д’Артанян с тон, сякаш командуваше маневри. — Две момчета, за да качат първите две торби, две други за останалите две. Давай, пусто да остане! Живо!
Планше се спусна по стълбата, като че ли го гонеше дяволът. След минута момчетата се изкачваха нагоре, превили се под товара си. Д’Артанян ги изпрати да спят, грижливо затвори вратата и каза на Планше, който на свой ред започваше да полудява:
— Сега двамата на работа!
Той постла на пода една широка покривка и изсипа първата торба върху нея. Планше изсипа втората; после д’Артанян изтърбуши с нож третата. Когато Планше чу възбудителния шум на среброто и златото, когато видя, че от торбата се изсипват блестящи екюта, които се мятаха като риби, изхвърлени от мрежа, когато почувствува, че краката му потъват в злато, той се слиса, залитна като поразен от гръм и падна тежко на огромния куп, който се разпръсна с невъобразим звън.
Задушен от радост, Планше загуби съзнание. Д’Артанян му плисна в лицето чаша бяло вино, от което бакалинът дойде веднага на себе си.
— О, боже мой! О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше Планше, като триеше мустаците и брадата си.
По онова време, както и сега, бакалите носеха кавалерийски мустаци и ландскнехтски бради; само че къпането в пари, и по онова време много рядко, сега е почти неизвестно.
— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Тук има сто хиляди ливри за вас, господин съдружнико. Вземете си вашата част, ако обичате; аз ще взема моята.
— О, каква хубава сума, господин д’Артанян, каква хубава сума!
— Преди половин час съжалявах за частта, която трябва да ти дам — рече д’Артанян, — но сега вече не съжалявам. Ти си честен бакалин, Планше. Хайде да си уредим сметките! Нали казват — добри сметки, добри приятели!
— О, разкажете ми най-напред цялата история — каза Планше. — Тя трябва да е още по-хубава от парите.
— Да. — рече д’Артанян, като си гладеше мустаците, — да, не казвам, че не е. И ако някога историкът се сети за мене, за да събере сведения, ще може да каже, че не ги е черпил от лош източник. И така, слушай, Планше, всичко ще ти разкажа.
— А аз ще редя парите на купчинки — заяви Планше. — Започвайте, драги ми господарю.
— Почвам — каза д’Артанян, като пое дъх.
— Почвам — каза Планше, като взе първата шепа екюта.
XXXIX
ИГРАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ
Същата вечер, когато нашите двама французи пристигнаха в Париж, в една голяма стая на Пале Роял, тапицирана с тъмно кадифе и украсена с великолепни картини в златни рамки, се беше събрал целият двор пред алкова на господин кардинала Мазарини, който бе поканил краля и кралицата да играят на карти.
В стаята имаше три маси, които се отделяха една от друга с малки паравани. Край една от тия маси седяха кралят и двете кралици. Луи XIV седеше точно срещу младата кралица, съпругата си, и й се усмихваше с израз на истинско щастие. Ана Австрийска играеше срещу кардинала и снаха й й помагаше в играта, когато не се усмихваше на съпруга си. Самият кардинал лежеше с много отслабнало, много уморено лице; за него играеше графиня дьо Соасон и той поглеждаше непрекъснато в картите й: очите му изразяваха интерес и алчност.
Кардиналът беше накарал Бернуен да го начерви; но от червенината по скулите изпъкваше още повече болнавата бледина на останалата част от лицето и лъскавата жълтевина на челото. Само очите придобиваха от това по-жив блясък и върху тия очи на болника се спираха от време на време неспокойните погледи на краля, кралицата и придворните.
Наистина двете очи на сеньор Мазарини бяха повече или по-малко блестящи звезди, по които Франция на седемнадесети век четеше съдбата си всяка вечер и всяка сутрин.
Негово високопреосвещенство не печелеше и не губеше; следователно не беше нито весел, нито печален. Това беше застой, в който не искаше да го остави Ана Австрийска, изпитваща състрадание към него; но за да се развлече болният, трябваше или да се печели, или да се губи. Да се печели беше опасно, защото Мазарини би заменил равнодушието с грозда гримаса; да се губи също беше опасно, защото инфантката гледаше в картите на свекърва си и без съмнение щеше да протестира срещу отстъпките й към Мазарини.
Придворните се възползуваха от това спокойствие и разговаряха. Господин Мазарини не се сърдеше, когато не беше в лошо настроение; той не пречеше на никого да пее, стига само да си плаща, и позволяваше на всеки да говори, стига само да губи в играта срещу него.
И така, разговаряха. На първата маса по-малкият брат на краля, Филип, херцог д’Анжу, гледаше хубавото си лице в огледалото на една кутия. Неговият любимец, кавалерът дьо Лорен, облегнат върху креслото на принца, слушаше с тайна завист граф дьо Гиш, друг любимец на Филип. Графът разказваше с подбрани изрази различните приключения на нещастния крал Чарлз II. Разказваше като вълшебна приказка
