историята на странствуванията му по Шотландия и изпитаните от него ужаси, когато неприятелските части го преследвали по петите; как той прекарвал нощите в хралупите на дърветата, а дните — в глад и сражения. Постепенно съдбата на нещастния крал завладя до такава степен слушателите, че играта замря дори на кралската маса и младият крал следеше замислено, като се преструваше на разсеян, най-малките подробности на тая одисея, разказвана много живописно от граф дьо Гиш.
Графиня дьо Соасон прекъсна разказвача.
— Признайте, графе — каза тя, — че украсявате разказа си с измислици.
— Госпожо, аз предавам като папагал онова, което ми разказаха различни англичани. Дори ще кажа за мой срам, че съм точен като някакъв препис.
— Чарлз II щеше да умре, ако е преживял всичко това.
Луи XIV вдигна умната си и горда глава.
— Госпожо — каза той с улегнал глас, в който още се чувствуваше, плахото дете, — господин кардиналът ще ви каже, че през време на непълнолетието ми работите на Франция не вървяха добре… и че ако бих бил по-голям и принуден да грабна шпагата, понякога можеше да ми се случи да воювам дори за една вечеря.
— Слава богу — каза кардиналът, който проговори за първи път, — ваше величество преувеличава и винаги вечерята е била готова навреме за него и за служителите му.
Кралят се изчерви.
— О! — необмислено извика Филип от мястото си, без да престава да се оглежда. — Спомням си, че веднъж в Мельон нямаше вечеря за никого и че кралят изяде двете трети от едно късче хляб, а ми даде останалата трета.
Като видяха, че Мазарини се усмихна, всички гости се засмяха. Кралете се ласкаят също така със спомена за минало бедствие, както и с надеждите за бъдещо щастие. — Но все пак френската корона се е държала винаги здраво върху главите на кралете — побърза да прибави Ана Австрийска, — а английската корона падна от главата на краля; и когато случайно тая корона се поразклащаше, защото понякога има тресения на трона, както има земетресения, всеки път, казвам, когато бунтът ни заплашваше, една славна победа ни връщаше спокойствието.
— С няколко нови лаври за короната — допълни Мазарини.
Граф дьо Гиш млъкна; кралят се престори на сериозен, а Мазарини размени поглед с Ана Австрийска, сякаш да й благодари за намесата.
— Няма значение — каза Филип, като си гладеше косата, — братовчед ми Чарлз не е хубав, но е много храбър, и се е бил като немски наемник; и ако продължава да се бие така, непременно ще спечели такова сражение… като при Рокроа…!
— Той няма войска — прекъсна го кавалерът дьо Лорен.
— Съюзникът му, холандският крал, ще му даде. О, аз бих му дал, ако бях крал на Франция.
Луи XIV се изчерви крайно много.
Мазарини се престори, че е погълнат от играта.
— Сега — продължи граф дьо Гиш — съдбата на нещастния принц е решена. Ако е бил измамен от Мънк, загубен е. Затворът, смъртта може би ще довършат онова, което е било започнато от изгнанието, битките и лишенията.
Мазарини се намръщи.
— Съвсем сигурно ли е, че негово величество Чарлз II е напуснал Хага? — попита Луи XIV.
— Съвсем сигурно, ваше величество — отговори младият граф. — Баща ми получи писмо, в което му дават подробности; знае се дори, че кралят е слязъл в Дувър; рибари са го видели да влиза в пристанището; останалото е още тайна.
— Много бих искал да зная останалото — разпалено каза Филип. — Вие знаете ли, братко?
Луи XIV се изчерви отново. Това беше за трети път в продължение на един час.
— Попитайте господин кардинала — отвърна той с такъв тон, че Мазарини, Ана Австрийска и всички гости го погледнаха.
— Това значи, сине мой — със смях забеляза Ана Австрийска, — че кралят не обича да говори за държавни работи извън съвета.
Филип изслуша спокойно мъмренето и с усмивка се поклони ниско най-напред на брат си, а после на майка си.
Но Мазарини забеляза, че в един ъгъл на стаята се образува група и че херцог д’Орлеан, граф дьо Гиш и кавалерът дьо Лорен, лишени от възможността да се обясняват с висок глас, биха могли да си кажат тихо повече, отколкото е необходимо. Той започна да ги поглежда недоверчиво и неспокойно, като подканваше Ана Австрийска да разстрои това тайно събрание, когато изведнъж Бернуен влезе през вратата зад кревата на кардинала и му каза на ухото:
— Монсеньор, пратеник от негово величество краля на Англия.
Мазарини не можа да скрие лекото си вълнение, което не избягна от очите на краля. Като не желаеше да се покаже любопитен и още по-малко излишен, Луи XIV стана веднага, приближи се до негово високопреосвещенство и му пожела лека нощ.
Всички гости станаха, при което се вдигна голям шум от отдръпваните столове и маси.
— Позволете на всички да си отидат постепенно — тихо каза Мазарини на Луи XIV — и благоволете да ми отделите няколко минути. В момента ме занимава един въпрос, за който още тая вечер искам да поговоря с ваше величество.
— И с кралиците ли? — попита Луи XIV.
— Да, и с херцог д’Анжу — отговори негово високопреосвещенство.
В същото време той се извърна към другата страна на леглото и завесите закриха целия креват. Но кардиналът не забрави заговорниците си.
— Господин граф дьо Гиш! — повика той с треперлив глас, като обличаше зад завесите халата си, който Бернуен му подаваше.
— Ето ме, монсеньор — отговори младият човек, като се приближи.
— Играйте вместо мене, вие сте много щастлив… Спечелете ми малко пари от тия господа.
— Добре, монсеньор.
Младият човек седна край масата; кралят отиде при кралиците и заговори с Тях.
Сериозна игра започна между графа и няколко богати придворни.
През това време Филип приказваше за моди с кавалера дьо Лорен, а зад завесите на алкова вече не се чуваше да шумоли коприненият халат на кардинала.
Негово високопреосвещенство беше последвал Бернуен в кабинета, който беше до спалнята.
XL
ДЪРЖАВНА РАБОТА
Като премина в кабинета си, кардиналът видя граф дьо Ла Фер, който, докато го чакаше, се любуваше на една великолепна картина от Рафаело, окачена над полица с разни скъпоценни предмети.
Негово високопреосвещенство влезе тихо, леко и мълчаливо като сянка и веднага погледна лицето на графа, както правеше обикновено, като желаеше по израза на лицето у събеседника си да отгатне резултата от предстоящия разговор.
Но тоя път се излъга; не прочете абсолютно нищо по лицето на Атос; не намери дори почитанието, което беше свикнал да вижда на всички Лица.
Атос беше облечен в черни дрехи с проста сребърна везба. Носеше ордените Светия дух, Жартиерата и Златното руно, и трите толкова важни, че само един крал или един актьор можеше да ги носи.
Мазарини рови дълго в поотслабналата си памет, за да си спомни името, което трябваше да даде на това ледено лице, но не успя.
— Доложиха ми — каза той най-после, — че е пристигнал пратеник от Англия.
И седна, като отпрати Бернуен и Бриен, който, в качеството си на секретар, се готвеше да записва.
— Да, ваше високопреосвещенство, от страна на негово величество краля на Англия.
— Вие говорите много чисто френски за един англичанин, господине — любезно каза Мазарини, като все попоглеждаше ордените Светия дух, Жартиерата, Златното руно и особено лицето на пратеника.
