— О, чудесно!
— Той отвлякъл Мънк? — попита кралят. — Но Мънк е бил в лагера си…
— А благородникът бил сам, всемилостиви господарю.
— Чудесно! — извика Филип.
— Действително чудесно! — повтори кралят.
— Е, двама млади лъвове, пуснати на свобода! — прошепна кардиналът.
И без да скрива яда си, прибави:
— Не знаех тия подробности. Гарантирате ли за тяхната достоверност, господине?
— Разбира се, господин кардинал, защото сам видях тия събития.
— Вие?
— Да, монсеньор.
Кралят се приближи неволно до графа; херцог д’Анжу застана от другата страна на Атос.
— После, господине, после? — извикаха двамата едновременно.
— Всемилостиви господарю, французинът заловил господин Мънк и го завел при краля Чарлз II в Хага. Кралят освободил господин Мънк и в знак на благодарност генералът върнал на Чарлз. II трона на Великобритания, за който толкова храбри хора воюваха безрезултатно.
Филип почна да ръкопляска, обзет от възторг. Луи XIV, по-въздържан, се обърна към граф дьо Ла Фер и попита:
— И вярно ли е всичко това?
— Абсолютно вярно, всемилостиви господарю.
— Един от моите благородници е знаел тайната за съществуването на милиона и я е запазил?
— Да, всемилостиви господарю.
— Кой е тоя благородник?
— Аз, вашият покорен слуга — отговори Атос просто. Шепот на учудване беше наградата на Атос. Дори сам Мазарини вдигна ръце към небето.
— Господине — каза кралят, — ще потърся, ще се помъча да намеря средство да ви възнаградя.
Атос трепна.
— О, не за вашата честност: такава награда би ви оскърбила; но аз трябва да ви наградя за участието във възстановяването на брат ми Чарлз II.
— Разбира се — рече Мазарини.
— Такова тържество на доброто дело радва безкрайно целия кралски дом — прибави Ана Австрийска.
— Позволете — каза Луи XIV. — Вярно ли е също, че един човек сам се е промъкнал до Мънк в лагера му и го е отвлякъл?
— Тоя човек имаше десет помощници, взети от най-долната класа.
— Нищо повече?
— Нищо повече.
— И кой е той?
— Господин д’Артанян, бивш лейтенант на мускетарите на ваше величество.
Ана Австрийска се изчерви. Мазарини се засрами, пожълтя. Луи XIV стана мрачен и капка пот падна от бледото му чело.
— Какви хора! — промърмори той.
И неволно хвърли на министъра поглед, който би го уплашил, ако в тоя миг Мазарини не беше скрил главата си под възглавницата.
— Господине — извика младият херцог д’Анжу, като сложи бялата си женствена ръка върху рамото на Атос, — кажете на тоя храбър мъж, моля ви се, че братът на френския крал ще пие за негово здраве утре пред сто най-известни френски благородници.
И като каза тия думи, младият човек забеляза, че в ентусиазма си беше смачкал единия си маншет. Той се залови най-грижливо да го оправи.
— Да поговорим за работата, всемилостиви господарю — каза Мазарини, който не се ентусиазираше и не носеше маншети.
— Добре, господине — отговори Луи XIV. — Съобщете ни за целта на вашето посланичество, господин графе — прибави той, като се обърна към Атос.
Атос заговори и тържествено предложи ръката на лейди Анриет Стюърт на младия принц, брата на краля.
Съвещанието продължи един час; след това вратите на стаята бяха отворени за придворните, които заеха отново местата си, сякаш нищо не им бяха отнели от заниманията им в тая вечер.
Тогава Атос се срещна с Раул; бащата и синът можаха да си стиснат ръцете.
XLII
В КОЯТО МАЗАРИНИ СТАВА ПРАХОСНИК
Докато Мазарини се мъчеше да се съвземе от току-що преживяната голяма тревога, Атос и Раул си разменяха няколко думи в един ъгъл на стаята.
— Значи вие сте в Париж, Раул? — попита графът.
— Да, господине, откак се върна господин принцът.
— Тук не мога да говоря с вас, защото ни наблюдават, но след малко ще се върна у дома и ще ви чакам: елате, щом се освободите.
Раул се поклони.
Господин принцът идваше право към тях.
Принцът имаше тоя ясен и дълбок поглед, с който се отличават породистите хищни птици; чертите на лицето му допълваха много тая прилика. Известно е, че у принц Конте де орловият нос излизаше направо от челото, което беше леко наведено назад и беше по-скоро ниско, отколкото високо; придворните присмехулници, безмилостни дори към гения, твърдяха, че наследникът на знаменития дом Конде има орлова човка, а не човешки нос.
Проницателният поглед и властният израз на цялото лице обикновено повече смущаваха тия; на които заговорваше принцът, отколкото величествеността и хубостта, ако победителят при Рокроа би ги имал. Огънят пламваше тъй бързо в изпъкналите му очи, че у господин принца всяко въодушевление приличаше на гняв. Впрочем заради титлата му всички при двора уважаваха господин принца; а други, които гледаха само външността му, стигаха в уважението си до страх.
И така, Луи дьо Конде се приближи до граф дьо Ла Фер и Раул с явното намерение да получи поклон от единия и да заговори на другия.
Никой не умееше да се кланя с такова сдържано изящество като граф дьо Ла Фер. Той не смяташе за достойно да влага угодничество в поклона си, както правят обикновено придворните. Атос си знаеше цената и се кланяше на принцовете като на равни, изкупвайки с неизяснима приветливост независимостта на маниерите, оскърбителна за тяхната гордост.
Принцът се готвеше да заговори с Раул. Атос го изпревари.
— Ако господин виконт дьо Бражелон не беше един от покорните слуги на ваше височество — каза той, — бих го помолил да ме представи на вас… господин принце.
— Имам честта да говоря с господин граф дьо Ла Фер — веднага каза господин дьо Конде.
— С моя покровител — прибави Раул и се изчерви.
— С един от най-честните хора в кралството — продължи принцът, — с един от първите благородници на Франция, за когото чувах толкова хубави работи, че често желаех да го видя в числото на своите приятели.
— Чест, за която бях бил достоен, монсеньор — отговори Атос, — само с уважението и възхищението си към ваше височество.
— Господин дьо Бражелон е добър офицер — каза принцът. — Вижда се, че е минал добра школа. Ах, господин графе, във ваше време пълководците имаха войници…
— Това е вярно, монсеньор; но сега войниците имат пълководци.
Тоя комплимент, неиздаващ дъх на ласкателство, накара да потрепери от радост човека, когото цяла
