Европа смяташе за герой и който се беше преситил от похвали.
— Много съжалявам, че напуснахте службата, господин графе — каза принцът. — Скоро на краля ще се наложи да води война с Холандия или с Англия; ще се представят много случаи, в които може да се отличи такъв човек като вас, който познава Великобритания като Франция.
— Струва ми се, мога да ви кажа, монсеньор, че постъпих разумно, като напуснах службата — отговори Атос с усмивка. — Занапред Франция и Великобритания ще живеят в мир като две сестри, ако вярвам на предчувствията си.
— Вашите предчувствия?
— Да, монсеньор, чуйте какво се говори там, край масата на господин кардинала.
— Където играят?
— Да, монсеньор, където играят.
В това време кардиналът се приповдигна на лакът и повика с ръка младия брат на краля, който се приближи.
— Монсеньор — каза му Мазарини, — моля ви се вземете всички тия златни екюта.
И той посочи огромния куп червеникавожълти и блестящи монети, които щастливият в играта граф дьо Гиш беше събрал постепенно пред себе си.
— Мои ли са? — извика херцог д’Анжу.
— Тия петдесет хиляди екю, да, монсеньор… Те са ваши.
— Вие ми ги давате?
— Аз играх за ваше височество — отговори кардиналът, като отслабваше все повече и повече, сякаш усилието да даде парите изтощи всичките му телесни и умствени способности.
— О, боже мой! — промърмори Филип почти замаян от радост. — Какъв щастлив ден!
Той загреба с ръце парите от масата и напълни джобовете си… Но повече от една трета останаха на масата.
— Кавалере — каза Филип на своя любимец кавалера дьо Лорен, — ела!
Любимецът долетя.
— Сложи в джоба останалото — рече младият принц. Всички присъствуващи взеха тая необикновена сцена за трогателен семеен празник. Кардиналът се държеше като баща на френските принцове: двамата млади принцове бяха израснали под крилото му. Никой не сметна тая щедрост на първия министър за гордост или безочие, както биха го направили в наше време.
Придворните само завиждаха… Кралят обърна глава.
— Никога не съм имал толкова много пари — весело каза младият принц, като преминаваше по стаята със своя любимец, за да се качи в каретата си. — Не, никога… Колко са тежки тия сто и петдесет хиляди ливри!
— Но защо господин кардиналът дава изведнъж толкова много пари? — съвсем ниско попита господин принцът, като се обърна към граф дьо Ла Фер. — Навярно е много болен тоя мил кардинал?
— Да, монсеньор, разбира се, че е болен; впрочем ваше височество може да види това и по лицето му.
— Да, да… Но той ще умре!… Сто и петдесет хиляди ливри!… О, просто невероятно! Кажете, графе, защо ги даде? Намерете причина.
— Монсеньор, моля ви, имайте търпение. Ето господин херцогът д’Анжу идва към нас и приказва с кавалера дьо Лорен. Не бих се учудил, ако те ми спестят труда да бъда нескромен. Слушайте какво говорят.
Действително кавалерът казваше полугласно на принца:
— Монсеньор, не е естествено, че господин Мазарини ви дава толкова пари… Внимавайте, не изпускайте монетите, монсеньор… Какво иска кардиналът от вас, та е толкова щедър?
— Виждате ли? — прошепна Атос в ухото на господин принца. — Ето може би отговорът на вашия въпрос.
— Кажете де, монсеньор! — нетърпеливо повтори кавалерът, като се мъчеше да отгатне по тежината на джоба си каква сума му беше дошла изневиделица.
— Драги кавалере, това е сватбен подарък.
— Какво, сватбен подарък?
— Е, да, аз се женя! — продължи херцог д’Анжу, без да забележи, че в тая минута минаваше край господин принца и Атос, които му се поклониха ниско.
Кавалерът погледна младия херцог така особено, с такава омраза, че граф дьо Ла Фер потрепера.
— Вие се жените! Вие! — каза дьо Лорен. — О, не може да бъде! Нима ще извършите тая глупост?
— Хайде де, не аз ще я извърша, а ме принуждават да я извърша — отговори херцог д’Анжу. — Но да вървим по-скоро, да пропилеем парите си.
Той излезе с другаря си, като приказваше весело и се смееше; по пътя всички му се кланяха.
Тогава господин принцът запита съвсем ниско Атос:
— Значи ето каква е тайната?
— Но не аз ви я казах, монсеньор.
— Той се жени за сестрата на Чарлз II?
— Мисля, че да.
Принцът се замисли за миг и в очите му блесна светкавица.
— Хайде — каза той бавно, сякаш говореше сам на себе си, — ето пак ще се окачат шпагите на стената… за дълго време!
И въздъхна.
Само Атос чу тая въздишка; само Атос отгатна какво съдържаше тя: колко потиснати честолюбиви стремежи, колко угаснали мечти, колко несбъднати надежди!
Веднага господин принцът се сбогува. Кралят също си тръгваше.
Атос даде знак на Бражелон, с който му напомни поканата, дадена в началото на тая сцена.
Постепенно стаята опустя и Мазарини остана сам, измъчван от страданията, които вече не скриваше.
— Бернуен! Бернуен! — извика той с отпаднал глас.
— Какво желае монсеньорът?
— Гено… Повикайте Гено! — каза негово високопреосвещенство. — Струва ми се, че умирам.
Уплашен, Бернуен изтича в кабинета, за да се разпореди, и конникът, който отиде за доктора, задмина каретата на краля в улица Сент Оноре.
XLIII
ГЕНО
Заповедта на кардинала не търпеше отлагане: Гено побърза да дойде.
Той завари болния на легло, с отекли крака, мъртвешки блед, с разстроен стомах. Мазарини току-що беше прекарал жесток пристъп на подагра. Страдаше ужасно и нетърпеливо, като човек, несвикнал с неприятностите. Щом видя Гено, каза:
— Е, сега съм спасен!
Гено беше много учен и много благоразумен човек, който се ползуваше с добро име. Когато стоеше пред болестта, той се отнасяше безцеремонно с болния, дори да беше крал. И така Гено не каза на Мазарини, както очакваше министърът: „Ето лекаря! Сбогом, болест!“ Напротив, той прегледа болния с много сериозен вид и каза:
— Охо!
— Е, какво, Гено?… Какъв вид имате!
— Аз имам такъв вид, какъвто трябва, за да видя вашата болест, монсеньор, и то много опасна болест.
— Подагра… Да, да, подагра!
— С усложнения, монсеньор.
Мазарини се надигна на лакът и запита неспокойно:
— Какво говорите? Нима съм по-болен, отколкото си мисля?
