— Обичах да печеля…
— Никой не играе, за да губи.
— Играех малко нечестно…
— Използували сте предимствата си. По-нататък!
— Ако е така, преподобни отче, на съвестта ми не остана вече абсолютно нищо. Дайте ми опрощение на греховете и душата ми, когато бог я повика, ще може да излети безпрепятствено до трона му.
Театинецът не помръдна нито ръце, нито устни.
— Какво чакате, преподобни отче? — попита Мазарини.
— Чакам края.
— Края на какво?
— На изповедта, монсеньор.
— Но аз свърших.
— О, не! Ваше високопреосвещенство греши.
— Струва ми се, не.
— Спомнете си добре.
— Спомних си всичко, което можах.
— Тогава аз ще помогна на паметта ви.
— Да видим.
Театинецът се покашля няколко пъти.
— Вие не ми казахте нищо за скъперничеството, друг смъртен грях, нито за тия милиони — каза той.
— Какви милиони, преподобни отче?
— Но тия, които притежавате, монсеньор.
— Отче, тия пари са мои, защо ще ви говоря за тях?
— Виждате ли, нашите мнения се различават по тоя въпрос. Вие казвате, че парите са ваши, а аз мисля, че принадлежат малко и на други.
Мазарини поднесе студената си ръка към челото, покрито с капчици пот.
— Как така? — измънка той.
— Ето, Ваше високопреосвещенство натрупа значително състояние в служба на краля…
— Значително… Хм! Но не прекалено голямо.
— Както и да е, откъде идва то?
— От държавата.
— Държавата е кралят.
— Но какво заключение вадите от това, преподобни отче? — попита Мазарини, който започваше да трепери.
— Не мога да вадя заключение, без да имам списък на богатствата ви. Нека се опитаме да изброим, ако обичате. Вие имате епископството Мец, нали?
— Да.
— Абатствата Сен Клеман, Сен Арну и Сен Венсан, все в Мец, нали?
— Да.
— Вие имате абатството Сен Дени, едно прекрасно имение във Франция.
— Да, преподобни отче.
— Вие имате абатството Клюни, което е богато!
— Имам го.
— И абатството Сен Медар, в Соасон, което дава годишно сто хиляди ливри доход!
— Не отричам.
— А на юг, в Марсилия, също така имате едно от най-добрите абатства — Сен Виктор!
— Да, отче.
— Цял милион годишно. С кардиналската и министерската заплата стават може би два милиона годишно.
— Ех!
— За десет години това прави двадесет милиона… А двадесет милиона, вложени с петдесет на сто, дават за десет години още двадесет милиона.
— Вие сте театинец, а колко добре смятате!
— Откак ваше високопреосвещенство настани нашия орден в манастира близо до Сен Жерменде Пре през 1644 година, аз водя сметките на братството ни.
— А и моите, както забелязвам, преподобни отче.
— Трябва да се знае от всичко по малко, монсеньор.
— Е, добре, какво е сега заключението?
— Заключението е, че товарът е много голям, за да минете през вратата на рая.
— Значи ще бъда осъден на вечни мъки?
— Да, ако не върнете парите. Мазарини изпусна жална въздишка.
— Да върна! Но на кого, боже мой?
— На господаря на тия пари, на краля.
— Но сам кралят ми даде всичко това!…
— Чакайте! Кралят не подписва платежните заповеди!
Мазарини премина от въздишки към стонове.
— Дайте ми опрощение на греховете — каза той.
— Невъзможно, монсеньор… Върнете, върнете парите — отвърна театинецът.
— Но щом ми опрощавате всички грехове, защо не ми простите и тоя?
— Защото ако ви простя, сам ще извърша грях, който кралят няма да ми прости никога, монсеньор.
След това изповедникът се изправи с важен вид и излезе също така, както беше влязъл.
— Боже мой!… — изстена кардиналът. — Елате тука, Колбер! Аз съм много болен, приятелю мой.
XLVI
ДАРЕНИЕТО
Колбер излезе иззад завесата.
— Чухте ли? — попита Мазарини.
— Уви, да, монсеньор!
— Нима той е прав? Нима всички тия пари са зле придобита собственост?
— Монсеньор, един театинец е лош съдия по отношение на финансовите въпроси — студено отговори Колбер. — Обаче възможно е, според неговите теологични идеи, ваше високопреосвещенство да е прегрешил. Човек прегрешава винаги… когато умира.
— Най-напред с това, че умира, Колбер.
— Това е вярно, монсеньор. Но пред кого смяташе театинецът, че сте прегрешили? Пред краля?
Мазарини вдигна рамене.
— Да, пред краля!… Като че ли не спасих държавата му и финансите му!
— Няма две мнения по тоя въпрос, монсеньор.
— Нали? Следователно аз получих съвсем законно награда за труда си, нали?
— Безспорно.
— И мога да оставя на семейството ми, крайно нуждаещо се, известна част… дори всичко, което съм спечелил!
— Не виждам никаква пречка за това, монсеньор.
— О, бях напълно сигурен, Колбер, че като ви запитам, ще получа добър съвет — каза Мазарини, светнал от радост.
Колбер направи педантична гримаса.
— Монсеньор — прекъсна го той, — трябва да се види добре дали в думите на театинеца няма клопка.
— Не! Клопка… защо? Театинецът е честен човек.
