В тая минута вратата се отвори и суперинтендантът на финансите Фуке се яви пред Луи XIV. Именно той вдигна тоя шум в галерията; именно неговите лакеи вдигнаха тоя шум в предните стаи; именно неговите коне вдигнаха тоя шум в двора. Освен това при преминаването му се чу продължителен шепот, който заглъхна дълго време, след като Фуке мина. Именно за тоя шепот съжаляваше толкова силно Луи XIV: той желаеше такъв шепот да се чува при неговото преминаване и да заглъхва подир него.
— Той не е истински крал, както си мислите — каза Ана Австрийска на сина си. — Той е извънредно богат човек, нищо повече!
Горчивината, която звучеше в думите на кралицата, издаваше нейната омраза; но Луи остана съвсем спокоен и хладнокръвен; на челото му не се появи дори най-лека бръчица.
Той кимна непринудено на Фуке и продължи да разпечатва писмото, дадено му от камердинера. Фуке забеляза това движение и с естествена, почтителна учтивост се приближи до Ана Австрийска, за да не пречи на краля.
Луи разпечата писмото, но не започна да го чете.
Той слушаше как Фуке правеше чудни комплименти на майка му за ръката й.
Лицето на Ана Австрийска се проясни и почти разцъфна в усмивка.
Фуке забеляза, че кралят не чете, а го гледа и слуша. Той се обърна веднага, но така, че все още продължаваше разговора с кралицата, а същевременно стоеше с лице към краля.
— Знаете ли, господин Фуке — каза Луи XIV, — че негово високопреосвещенство е много болен?
— Да, зная, всемилостиви господарю — отговори Фуке. — И действително той е много болен. Аз бях в имението ми във Во, когато получих известието за, тая внезапна болест; сметнах го за толкова важно, че веднага напуснах всичко.
— Тая вечер ли напуснахте Во, господине?
— Да, ваше величество, преди един час и половина — отвърна Фуке, като погледна часовника си, обсипан с диаманти.
— Преди един час и половина! — повтори кралят. Той можеше да владее гнева си, но не можеше да крие своето учудване.
— Разбирам, всемилостиви господарю, ваше величество се съмнява в думите ми; но аз пристигнах така скоро в Париж наистина като по чудо. Изпратиха ми от Англия три чифта коне — чудни бегачи, както ме уверяваха; наредих да ги поставят през всеки четири левги и ги опитах тая вечер. Те дойдоха наистина от Во до Лувър за един час и половина и ваше величество вижда, че не са ме излъгали.
Кралицата майка се усмихна със скрита завист. Фуке схвана тайната й мисъл, поиска да я изпревари и каза:
— Такива коне, всемилостива господарке, са създадени не за поданиците, а за кралете, защото кралете никога в нищо не трябва да отстъпват на никого.
Кралят вдигна глава.
— Но, доколкото ми е известно, господин Фуке — прекъсна го Ана Австрийска, — вие не сте крал; нали?
— Ето защо, всемилостива господарке, конете само чакат знак на негово величество, за да влязат в конюшните на Лувър; и аз си позволих да ги опитам само от страх да не би да предложа на краля нещо, което не е, напълно достойно за него.
Кралят се изчерви силно.
— Вие знаете, господин Фуке — каза кралицата, — че при френския двор няма обичай поданиците да подаряват нещо на своя крал.
— Аз се надявах, всемилостива господарке — каза Фуке силно развълнуван, — че моята любов към негово величество, моето непрекъснато желание да му харесвам ще надтежат изискванията на етикета. Впрочем аз си позволих да предложа не подарък, а данък.
— Благодаря, господин Фуке — каза кралят учтиво, — много съм ви благодарен за намерението, защото действително обичам хубавите коне; но вие знаете, че никак не съм богат; знаете това по-добре от всички, защото сте мой суперинтендант на финансите. Колкото и да е силно желанието ми, аз не мога да купя толкова скъпи коне.
Фуке погледна гордо кралицата майка, която сякаш се радваше на неудобното положение, в което беше изпаднал министърът, и отговори:
— Разкошът е добродетел на кралете, всемилостиви господарю; именно разкошът ги прави подобни на бога; само с разкоша те могат да се издигнат над останалото човечество. С разкоша един крал храни поданиците си и им прави чест. От приятната топлина на кралския разкош кълни разкошът на частните лица, източник на богатства за народа. Като приеме подаръка от шест безподобни коня, ваше величество ще жегне честолюбието на тия, които отглеждат коне в нашата страна, в Лимузен, в Перш, в Нормандия. От това съревнование всички ще имат полза… Но кралят мълчи и следователно аз съм осъден.
През това време, за да прикрие смущението си, Луи XIV въртеше в ръце писмото на Мазарини, което още не беше погледнал. Най-после спря поглед на него и още след първия ред възкликна.
— Какво има, сине мой? — попита Ана Австрийска и се приближи живо до краля.
— Писмо от кардинала? — рече кралят, като продължи да чете. — Да, да, от него е.
— По-зле ли е?
— Четете сами — продължи кралят и предаде листа на майка си, напълно уверен, че тя няма да повярва на чудната новина, докато сама с очите си не Се убеди в нея.
Ана Австрийска прочете на свой ред писмото. Докато четеше, очите й заблестяха от радост, която тя се мъчеше напразно да скрие и която привлече погледа на Фуке.
— О, истинско дарение! — извика тя.
— Дарение? — повтори Фуке.
— Да — каза кралят, като отговори специално на суперинтенданта. — Да, чувствувайки приближаването на смъртта, господин кардиналът ми прави дарение на всичките си богатства.
— Четиридесет милиона! — извика кралицата. — Ах, сине мой! Ето една хубава постъпка от страна на господин кардинала! Тя ще опровергае всички зложелателни слухове. Тия четиридесет милиона са събрани бавно, а ще се върнат всички вкупом в кралската хазна: така може да постъпи само верен поданик и истински християнин.
И след като прочете още веднъж дарението, тя го върна на Луи XIV, който се разтрепера, като чу, че става дума за такава огромна сума.
Фуке беше отстъпил няколко крачки назад и мълчеше.
Кралят го погледна и му подаде също акта.
Суперинтендантът спря за миг високомерния си поглед върху дарението.
След това се поклони и каза:
— Да, всемилостиви господарю, виждам, това е едно Дарение.
— Трябва да се отговори, сине мой — извика Ана Австрийска. — Трябва да се отговори веднага.
— Но как, всемилостива господарке?
— С посещение на кардинала.
— Но едва преди един час се разделих с негово високопреосвещенство — каза кралят.
— Тогава му пишете, всемилостиви господарю.
— Да пиша! — рече младият крал с отвращение.
— Най-после, струва ми се, сине мой — продължи Ана Австрийска, — че човек, който прави такъв подарък, има право да очаква, че ще му благодарят веднага.
След това се обърна към суперинтенданта и попита:
— И вие ли сте на същото мнение, господин Фуке?
— Да, подаръкът си заслужава труда, всемилостива господарке — отговори суперинтендантът с благородство, което не избягна от вниманието на краля.
— Приемете тогава и благодарете — каза Ана Австрийска настойчиво.
— Какво ще каже господин Фуке? — попита кралят.
— Ваше величество желае да знае моето мнение?
— Да.
— Благодарете, всемилостиви господарю…
