най-предан слуга
Кардиналът въздъхна и се подписа. Колбер запечата дарението и го занесе веднага в Лувър, където кралят току-що се бе прибрал. После се завърна у дома си, като си потриваше ръцете подобно на работник, доволен, че не е загубил деня си.
XLVII
КАК АНА АВСТРИЙСКА ДАДЕ ЕДИН СЪВЕТ НА ЛУИ XIV, А ГОСПОДИН ФУКЕ — СЪВСЕМ ДРУГ
Новината, че кардиналът е на умиране, се разпространи бързо и привличаше в Лувър толкова посетители, колкото и новината за женитбата на херцог д’Анжу, брата на краля, за която вече беше съобщено официално.
Едва Луи XIV се върна в двореца, все още замислен за това, което беше видял и чул тая вечер, и камердинерът му съобщи, че същата тълпа придворни, които сутринта присъствуваха при ставането му, е дошла отново за лягането му: откак царуваше кардиналът, дворът, много малко въздържан в предпочитанията си, даваше тоя знак на почит на министъра, без да се грижи много дали това се харесва на краля.
Но министърът, както казахме вече, имаше силен пристъп на подагра и ласкателството преливаше към трона.
Придворните имат чудния инстинкт да надушват събитията; придворните знаят всичко: те са дипломати и обясняват развръзката на най-трудните положения, пълководци и предсказват изхода на битките, лекари и лекуват болестите.
Луи XIV, на когото Ана Австрийска беше предала тая аксиома заедно с много други, разбра, че негово високопреосвещенство монсеньор кардинал Мазарини е много болен.
Ана Австрийска заведе младата кралица в покоите й, облекчи челото й от тежестта на парадната прическа и веднага отиде в кабинета при сина си, където, сам, навъсен и с огорчено сърце, той изливаше върху себе си, сякаш да изпита своята воля, един от тия неми и страшни пристъпи на гняв, кралски гняв, които докарват събития, когато избухват, но които у Луи XIV благодарение на чудното му самообладание се превръщаха в безобидни бури. Той се разсърди силно само веднъж в живота си, както пише Сен Симон; тоя прословут гняв го обзе петдесет години по-късно, когато узна за едно скривалище на господин херцог дю Мен, и завърши с — градушка от удари с бастун по гърба на един нещастен лакей, който беше откраднал един бисквит.
И така младият крал, както казахме вече, беше страшно раздразнен и като се гледаше в едно огледало, си казваше:
— Крал!… Крал само по име, а не в действителност!… Ти си призрак, празен призрак!… Безжизнена статуя, на която се кланят само ласкателите! Кога ще вдигнеш кадифената си ръка и ще свиеш копринените си пръсти? Кога ще отвориш за друго нещо, а не само за въздишка или за усмивка устата си, осъдена на тъпата неподвижност на мраморните статуи в галерията ти?
Като прекара ръка по челото си и поиска да се освежи, той се приближи до прозореца и видя няколко конници, които приказваха помежду си, и група плахо любопитни хора. Конниците бяха отряд от нощната стража; групата беше от бедната класа на народа, тия, за които един крал е винаги нещо любопитно, като носорог, крокодил или змия.
Той се плесна по челото и извика:
— Френски крал! Каква титла! Френски народ! Каква маса хора! И ето аз се връщам в моя Лувър, конете ми, едва разпрегнати, още изпускат пара, а колко любопитство възбудих? Едва двадесет души ме гледат… Двадесет… какво казвам? Няма и двадесет, които да проявяват любопитство към френския крал, няма дори десет войници, които Да пазят двореца ми: войници, народ, пазачи — всичко е в Пале Роял. Защо, боже мой? Аз, кралят, нямам ли правото да изисквам това?
— Защото в Пале Роял е всичкото злато, тоест цялото могъщество на тоя, който иска да господствува — каза в отговор един глас, който долетя иззад завесата на вратата.
Луи се обърна бързо, като позна гласа на Ана Австрийска. Кралят потрепера и се приближи до майка си.
— Надявам се — рече той, — че ваше величество не сте обърнали внимание на празните декламации, предизвикани от самотата и отегчението, които са присъщи на кралете дори с най-щастлив характер.
— Аз обърнах внимание само на едно, сине мой: вие се оплаквахте.
— Аз? Ни най-малко! — възрази Луи XIV. — Не, уверявам ви! Вие се лъжете, всемилостива господарке.
— А какво правехте, всемилостиви господарю?
— Стори ми се, че стоя под пръчката на моя учител и развивам дадена тема.
— Сине мой — подзе Ана Австрийска и поклати глава, — вие грешите, че не вярвате на думите ми вие грешите, че изобщо ми нямате доверие. Ще дойде ден, и то скоро може би, когато ще ви бъде необходимо да си спомните тая аксиома: „Златото е всемогъщието и само тия са истински крале, които са всемогъщи“.
— Обаче — забеляза кралят — вашето намерение не е да порицавате богаташите на тоя век, нали?
— Не, не, всемилостиви господарю! — възрази Ана Австрийска живо. — Тия, които са богати сега, при вашето царуване, са богати, защото вие сте пожелали това и аз не им се сърдя и не им завиждам; навярно те са служили добре на ваше величество, щом ваше величество им е позволил да се наградят сами. Ето какво исках да кажа с тия думи, за които, струва ми се, ме укорявате.
— Недай боже, всемилостива господарке, да укорявам някога в нещо моята майка!
— Впрочем — продължи Ана Австрийска — всевишният дава земните блага само временно; като противодействие на почестите и богатството всевишният изпраща страдание, болест, смърт. И никой — прибави тя с тъжна усмивка, която показваше, че прилага на себе си печалното правило, — никой не отнася богатството и величието си в гроба. Ето защо младите жънат това, което са посели за тях старите.
Луи слушаше с нарастващо внимание тия думи, които Ана Австрийска казваше очевидно за негово утешение.
— Всемилостива господарке — рече той, като гледаше втренчено майка си, — струва ми се, че вие искате Да кажете още нещо.
— Не, нищо, сине мой. Но вие забелязахте тая вечер, че господин кардиналът е много болен, нали?
Луи погледна майка си, като търсеше вълнение в гласа и, скръб по лицето й. Лицето на Ана Австрийска изглеждаше леко разстроено, но по-скоро от лични причини… Може би това разстройство се дължеше на рака, който започваше да гризе гърдите й.
— Да, да, всемилостива господарке — каза кралят, — господин дьо Мазарини е много болен.
— И това ще бъде голяма загуба за кралството, ако господ повика негово високопреосвещенство. Нали и вие сте на същото мнение, сине мой? — попита Ана Австрийска?
— Да, наистина, всемилостива господарке, това ще бъде голяма загуба за кралството — отговори Луи и се изчерви. — Но, струва ми се, опасността не е толкова голяма, а и господин кардиналът е още млад.
Кралят едва изговори това, когато камердинерът приповдигна завесата на вратата и застана на прага с хартия в ръка, като чакаше кралят да го запита.
— Какво има? — попита Луи.
— Писмо от господин Мазарини.
— Дайте.
И взе хартията. Но когато се готвеше да разпечата писмото, в галерията, в предните стаи и в двора се вдигна силен шум.
— Аха! — каза Луи XIV, който навярно знаеше причината за тоя троен шум. — Аз казвах, че има само един крал във Франция! Лъгал съм се: във Франция има двама крале.
