— Монсеньор — каза Гено, като седна до леглото, — ваше високопреосвещенство е работил много през живота си, ваше високопреосвещенство е страдал много.
— Но аз не съм толкова стар, струва ми се… Покойният господин дьо Ришельо беше със седемнадесет месеца по-млад, когато умря, и умря от неизлечима болест. Аз съм млад, Гено, помислете си: едва на петдесет и две години съм.
— О, монсеньор, вие сте на много повече!… Колко години се продължава фрондата?
— Защо ми задавате тоя въпрос, Гено?
— От лекарски съображения, монсеньор.
— Десет години… приблизително.
— Много добре. Сметнете, моля, всяка година на фрондата за три години… това прави тридесет; двадесет повече и така, двадесет и петдесет и две правят седемдесет и две години. Вие сте на седемдесет и две години, монсеньор, а това е вече старост.
Като казваше това, той проверяваше пулса на болния. Пулсът му беше толкова лош, че прибави веднага въпреки възражението на болния:
— Ако сметнем всяка година на фрондата за четири години, вие сте живели осемдесет и две години.
Мазарини побледня силно и запита с едва чут глас:
— Сериозно ли говорите, Гено?
— Уви, да, монсеньор.
— Значи вие ми казвате със заобикалки, че съм тежко болен?
— Ей богу, да, монсеньор, макар че с такъв умен и безстрашен човек като ваше високопреосвещенство не би трябвало да има заобикалки.
Кардиналът дишаше така тежко, че дори неумолимият лекар се съжали над него.
— От болест до болест има разлика — възрази Мазарини. — От някои може да се избегне.
— Вярно е това, монсеньор.
— Нали? — извика Мазарини почти радостно. — Иначе за какво биха служили могъществото, силата на волята? За какво, би служил геният, вашият гений, Гено? За какво най-после служат науката и изкуството, ако болният, който ги има на свое разположение, не може да се спаси от опасността?
Гено поиска да заговори. Но Мазарини продължи:
— Спомнете си, че аз съм най-послушният от вашите болни; спомнете си, че ви се подчинявам сляпо и че следователно…
— Зная, зная — рече Гено.
— Значи ще оздравея?
— Монсеньор, нито силата на волята, нито могъществото, нито геният, нито науката могат да спрат болестта, която бог изпраща на творението си с неограничено пълномощие да унищожава и убива хората. Болестта убива, когато е неизлечима, и тук нищо не може да се направи…
— Значи… моята болест… е неизлечима? — попита Мазарини.
— Да, монсеньор.
Негово високопреосвещенство падна изнемощял в леглото като нещастник, смазан от паднала колона… Но господин дьо Мазарини имаше здрава душа или по-скоро здрав ум.
— Гено, — каза той, като се приповдигна, — ще ми позволите ли да проверя решението ви? Ще събера най-учените лекари от цяла Европа, ще се консултирам с тях… Искам да живея с помощта на каквито и да е лекарства.
— Монсеньорът, вярвам, не предполага, че аз съм се решил да се произнеса съвсем сам за такова скъпоценно съществуване като неговото — отговори Гено. — Аз свиквах вече най-добрите лекари и практици на Франция и Европа… те бяха дванадесет души.
— И какво казаха?
— Казаха, че ваше високопреосвещенство е повален от неизлечима болест; подписаната от тях консултация е в чантата ми. Ако ваше високопреосвещенство желае да се запознае с нея, той ще види колко неизлечима болест открихме. Първо…
— Не, не! — извика Мазарини, като отблъсна хартията. — Не, Гено, предавам се, предавам се!
И дълбоко мълчание, през което кардиналът мислеше и събираше сили, последва тая бурна сцена.
— Има и друго средство — промърмори Мазарини, — билкарите, шарлатаните. В моята родина болните, изоставени от лекарите, прибягват до помощта на шарлатаните, които десет пъти убиват, но сто пъти спасяват.
— Нима ваше високопреосвещенство не забеляза, че през последния месец смених десет пъти лекарствата му?
— Да… И какво?
— Какво ли? Пръснах петдесет хиляди ливри, за да купя тайните на всички тия обесници; други няма, а и пари нямам. Вие не сте излекуван, а без моето изкуство щяхте да умрете отдавна.
— Свършено — прошепна кардиналът, — свършено! Той хвърли мрачен поглед на своите богатства около себе си.
— Трябва да се разделя с всичко това! — въздъхна той. — Аз съм мъртъв, Гено, аз съм мъртъв!
— О, още не, монсеньор! — отвърна лекарят. Мазарини го улови за ръката.
— След колко време? — попита той, като погледна с ококорени очи безстрастното лице на лекаря.
— Монсеньор, никога не се казва това.
— На обикновените хора може би, но на мене… на мене, на когото всяка минута струва съкровище, може. Кажи ми, Гено!
— Не, не, монсеньор.
— Кажи, искам това. О, дай ми един месец и за всеки от тия тридесет дни ще ти платя по сто хиляди ливри.
— Монсеньор — отговори Гено с твърд глас, — бог ви дава дните по милост, а не аз. Бог ви дава не повече от петнадесет дни.
Кардиналът въздъхна тежко, падна отново на възглавницата и прошепна:
— Благодаря, Гено, благодаря! Лекарят се приготви да си върви.
Умиращият се надигна отново и очите му заблестяха.
— На никого нито дума! — каза той. — Нито дума!
— Монсеньор, от два месеца зная тая тайна: вие виждате, че я запазих добре.
— Вървете, Гено, ще се погрижа за вас. Вървете и кажете на Бриен да ми изпрати чиновника, който се казва господин Колбер. Вървете!
XLIV
КОЛ БЕР
Колбер не беше далеч. През цялата вечер той не излизаше от съседния коридор, приказваше с Бернуен, с Бриен и с обикновената ловкост на придворните обсъждаше новините, които като въздушни мехури по водата се открояваха по повърхността на всяко събитие. Време е вече да нарисуваме с няколко думи един от най-интересните портрети на тоя век и да го нарисуваме също така вярно, както можаха да го изобразят съвременните му художници. Колбер беше човек, на когото историкът и моралистът имат еднакво право.
Той беше с тринадесет години по-стар от Луи XIV, бъдещия му господар.
Той беше среден на ръст, по-скоро слаб, отколкото пълен, с хлътнали очи, плоско лице, с твърда, черна и рядка коса, което, както разказват тогавашните биографи, го принудило да носи шапчица от младини. Погледът му беше строг, дори груб. Присъща му беше особена суровост, която у подчинените му минаваше за гордост, а у началниците му — за престорена добродетел; и високомерие във всичко, дори когато беше сам и се оглеждаше в огледало. Ето отличителните черти на тоя човек.
В нравствено отношение хвалеха майсторството му Да смята и изобретателността му да извлича полза дори от най-безплодните предмети.
Колбер беше изнамерил средство да накара комендантите на граничните крепости да хранят гарнизоните без заплащане от правителството: те трябваше да се задоволяват с контрибуции. Такова
