една дума, нещо възбудително.
— Затова ли напуснахте службата, господин кавалере? — попита Раул.
— Да.
— Но и вие сам вдигате ръка от всичко, скъпи господин д’Артанян! Вие няма да забогатеете.
— О, моята работа е наред! — каза д’Артанян безгрижно. — Аз имам наследствено имение.
Раул го погледна. Бедността на д’Артанян беше пословична. Но мускетарят беше гасконец и от яд пускаше Самохвалства, каквито не можеха да се чуят нито във Франция, нито в Навара. Сто пъти беше чувал Раул, че поменаваха Йов и д’Артанян като двамата близнаци Ромул и Ром.
Д’Артанян забеляза учудването на младия човек.
— Баща ти каза ли ги, че ходих в Англия?
— Да, господин кавалере.
— И че там ми се усмихна щастието?
— Не, господине, не знаех това.
— Да, един от моите добри приятели, много голям човек, вицекрал на Шотландия и Ирландия, ми помогна да намеря наследство.
— Наследство?
— Доста внушително.
— Така че вие сте богат?
— Охо!…
— Приемете моите най-искрени поздравления.
— Благодаря… Ето къщата ми.
— На площад Грев?
— Да; не ти ли се харесва кварталът?
— Напротив: чудесен изглед към реката… О, прекрасна стара къща!
— „Образът на света Богородица“ е стара пивница, която за два дни аз превърнах в къща:
— Но пивницата е все още отворена?
— Разбира се!
— А де живеете?
— Живея у Планше.
— Но преди малко казахте: „Ето къщата ми!“
— Казах го, защото къщата е наистина моя… Купих я.
— А! — рече Раул.
— Десет на сто чист доход, мили ми Раул, великолепна работа! Купих къщата за тридесет хиляди ливри: има и градина към улица дьо ла Мортелери. Пивницата заедно с първия етаж се дава под наем за хиляда ливри; а таванът, или вторият етаж — за петстотин ливри.
— Не може да бъде!
— Наистина е така.
— Таван за петстотин ливри? Но там не може да се живее.
— Затова и никой не живее в него; но, както виждаш, таванът има два прозореца към площада.
— Да, господине.
— Е, всеки път, когато подлагат на мъчения върху колело, когато бесят, когато разчекват или изгарят, двата прозореца се дават под наем до двадесет пистола.
— О! — извика Раул с погнуса.
— Отвратително, нали? — попита д’Артанян.
— О! — повтори Раул.
— Отвратително, но е така… Парижките зяпачи са понякога истински човекоядци. Не разбирам как хора, християни, могат да правят такива спекулации.
— Наистина.
— Ако аз живеех в тая къща — продължи д’Артанян, — аз щях да запуша дори дупките на ключалките в дните на екзекуциите; но не живея в нея.
— И вие давате тоя таван под наем за петстотин ливри?
— На кръвожадния кръчмар, който от своя страна го пренаема… Значи казах хиляда и петстотин ливри.
— Само пет на сто — рече Раул, — не е много.
— Вярно. Остава ми задната част на сградата: складовете, квартирите и всяка зима наводняваните изби; всичко това се дава за двеста ливри; а градината, която е много хубава, много добре засадена, много закътана зад стените и под сянката на черковната фасада на Сен Жерве и Сен Проте — за хиляда и триста ливри.
— Хиляда и триста ливри! Но това е приказно!
— Ето каква е работата. Силно подозирам, че някой каноник от енорията (тия каноници са богати като Крезове) е наел градината ми, за да се отдава на волни удоволствия. Наемателят се е нарекъл господин Годар… Това име е или измислено, или истинско; ако е истинско, то е на каноник; ако е измислено, то е на някой непознат. Има ли смисъл да му търся името? Той ой дава наема винаги в предплата. Ето защо преди малко, когато те срещнах, ми хрумна да купя къщата на площад Бодоайе; тая къща граничи отзад с градината ми и ще закръгли владенията ми. Твоите драгуни ме отвлякоха от тая мисъл. Слушай, да тръгнем по улица дьо ла Ванри, така ще отидем право у Планше.
Д’Артанян ускори крачките си и наистина заведе Раул у Планше, в една стая, която бакалинът беше отстъпил на бившия си господар. Планше го нямаше в къщи, но обедът беше вече готов. Бакалинът спазваше все още военния ред и военната точност.
Д’Артанян заговори отново за бъдещето на Раул…
— Строг ли е баща ти към тебе? — попита той.
— Справедлив е, господин кавалере.
— О, зная, че Атос е справедлив, но стиснат може би, а?
— Има кралска ръка, господин д’Артанян.
— Не се стеснявай, момче, ако някога ти потрябват няколко пистола, старият мускетар е тука.
— Скъпи господин д’Артанян…
— Поиграваш ли на карти?
— Никога.
— Тогава си щастлив с жени, а?… Ти се изчерви… О, малки Арамис!… Това струва много по-скъпо от играта. Наистина, можеш да се биеш, когато загубиш, и това е достатъчно възнаграждение. Е, малкият плачльо кралят взема глоба от хората, които вадят шпага. Какво царуване, бедни ми Раул, какво царуване! Като си Помисли човек, че на моето време мускетарите бяха обсаждани в къщите, като Хектор и Приам в град Троя; и тогава жените плачеха, стените се смееха, а петстотин нехранимайковци ръкопляскаха и ревяха: „Убивай! Убивай!“, когато не се отнасяше за един мускетар! Дявол да го вземе, вие, днешните, няма да видите това!
— Вие сте много строг към краля, скъпи господин д’Артанян, а едва го познавате.
— Аз ли? Слушай, Раул, и си вземи добра бележка от думите ми: аз ще ти предскажа това, което ще направи, ден по ден, час по час. Когато кардиналът умре, той ще плаче. Добре: това ще бъде най-малко глупавата му постъпка, особено ако сам не вярва на сълзите си.
— После?
— После той ще си издействува издръжка от господин Фуке и ще отиде във Фонтенебло да съчинява стихове за някаква Манчини, на която кралицата ще извади очите. Кралицата е испанка, Раул, а свекърва й е Ана Австрийска. О, аз познавам испанките от австрийския дом!
— А после?
— После, след като откъсне сребърните нашивки на швейцарците си, защото везбата струва много скъпо, той ще заповяда мускетарите да ходят пеша, защото овесът и сеното за един кон струват пет су на ден.
— О, не говорете това!
— Какво значение има за мене! Вече не съм мускетар, нали? Нека яздят на кон, нека ходят пеша, нека
