носят шиш за месо, шило, шпага или нищо, какво значение има за мене?
— Скъпи господин д’Артанян, много ви се моля, престанете да ми говорите лошо за краля… Аз съм почти на служба у него и баща ми би ми се разсърдил много, че съм слушал дори от вашата уста оскърбителни думи за негово величество.
— Баща ти?… Е, той се застъпва за всяка съмнителна кауза. Бога ми! Да, баща ти наистина е храбрец, Цезар; но е човек без поглед.
— Е, кавалере, браво! — каза Раул, като се смееше. — Ето че започвате да говорите лошо за баща ми, за тоя, когото наричахте великия Атос; днес сте в лошо настроение и богатството ви озлобява, както бедността озлобява другите.
— Ей богу, имаш право! Аз съм глупак и дрънкам глупости; аз съм нещастен старец, разнищено въже, пробита броня, ботуш без подметка, шпора без шипове; но направи ми удоволствието, кажи ми едно нещо.
— Какво, скъпи господин д’Артанян?
— Кажи: „Мазарини беше нехранимайко!“
— Той е може би умрял.
— Затова и казах беше; ако не се надявах, че е умрял, бих те помолил да кажеш: „Мазарини е нехранимайко“. Кажи, хайде, кажи, ако ме обичаш.
— Съгласен съм.
— Кажи!
— Мазарини беше нехранимайко — каза Раул, като се усмихна на мускетаря, който изпадна във възторг.
— Чакай, ти каза само началото; ето и заключението. Повтори след мене, Раул, повтори: „Но аз ще съжалявам за Мазарини“.
— Кавалере!
— Ти не искаш да повториш, тогава аз ще го кажа вместо тебе… Но ти ще съжаляваш за Мазарини.
Те се смееха още и бъбреха, когато влезе едно от момчетата на бакалницата.
— Господине — каза то, — едно писмо за господин д’Артанян.
— Благодаря… Охо! — извика мускетарят.
— Почеркът на господин графа — прибави Раул.
— Да, да.
И д’Артанян разпечата писмото. Атос пишеше:
„Мили приятелю,
Току-що ме помолиха от страна на краля да ви намеря…“
— Мене? — извика д’Артанян и изпусна писмото, което падна под масата.
Раул го вдигна и продължи да чете с висок глас:
„Побързайте… Негово величество има голяма нужда да поговори с вас и ви чака в Лувър.“
— Мене? — повтори мускетарят.
— Ехе! — рече Раул.
— Охо! — отвърна д’Артанян. — Какво значи това?
LIII
КРАЛЯТ
Когато премина първата минута на изненадата, д’Артанян прочете още веднъж писмото на Атос.
— Чудно е, че кралят ме вика при себе си.
— Защо? — попита Раул. — Защо не предположите, господине, че кралят съжалява за такъв служител като вас?
— Охо, вие ми се подигравате, мили Раул! — отговори мускетарят, като се засмя принудено. — Ако съжаляваше за мене, кралят нямаше да ме пусне. Не, не, тук виждам нещо по-добро, или по-лошо, ако искате.
— По-лошо! Какво, господин кавалере?
— Ти си млад, доверчив, възхитителен… Как бих искал да бъда на твоето място! Да бъда на двадесет и четири години, да нямам бръчки по челото или да имам празна глава, пълна само с жени, любов или добри намерения!… О, Раул, докато не ти са се усмихвали кралете и не ти са доверявали тайните си кралиците, докато не си погребвал двама кардинали, единият тигър, другият лисица, докато не си… Но каква полза от всички тия глупости? Трябва да се разделим, Раул!
— С какъв сериозен вид ми казвате това!
— Е, тая работа не е шега… Слушай: искам да ти дам една важна поръчка.
— Слушам, скъпи господин д’Артанян.
— Съобщи на баща ти, че заминавам.
— Заминавате ли?
— Ей богу, да!… Кажи му, че съм отишъл в Англия и че живея във вилата си.
— В Англия!… А кралската заповед?
— Ти ставаш все по-наивен и по-наивен: въобразяваш си, че ще отида в Лувър и ще се предам в лапите на това короновано вълче?
— Вълче! Кралят? Но вие сте луд, господин кавалере!
— Напротив, никога не съм бил тъй умен като сега. Значи ти не знаеш какво иска да направи с мене тоя достоен син на Луи Справедливи?… Но, пусто да остане, това е политиката!… Той иска чисто и просто да ме бутне в Бастилията.
— За какво? — извика Раул, смаян от това, което чуваше.
— За какво ли? За това, което му казах някога в Блоа… Аз се разпалих тогава; той не е забравил това.
— Какво му казахте?
— Че е стиснат, лекомислен и глупак.
— Ах, боже мой!… Възможно ли е такива думи да излязат от устата ви?
— Може би не предавам точните думи, но смисълът им беше такъв.
— Но кралят можеше да ви арестува веднага!
— Ас кого? Тогава аз командувах мускетарите; трябваше сам да се заведа в затвора; никога не бих се съгласил на това; бих се противил на самия, себе си… А после заминах за Англия… д’Артанян го нямаше вече… Сега кардиналът е умрял или умира: знаят, че съм в Париж, и слагат ръка на мене.
— Значи кардиналът беше ваш покровител?
— Кардиналът ме познаваше. Знаеше за мене някои подробности, аз знаех нещичко за него: и ние се ценяхме мълчаливо… А после, като е предавал душата си на дявола, той е посъветвал Ана Австрийска да ме сложи на сигурно място. И така, върви при баща си и разкажи цялата работа. Сбогом!
— Скъпи господин д’Артанян — каза Раул, силно развълнуван, след като погледна през прозореца, — вие не можете дори да бягате.
— Защо?
— Защото долу ви чака един офицер от швейцарците.
— Е та какво?
— Той ще ви арестува.
Д’Артанян избухна в силен, неудържим смях.
— О, зная, че ще му се противите, дори ще влезете в бой с него; зная, че ще бъдете победител; но това е бунт, а вие сам сте офицер и знаете какво значи дисциплина.
— Славно момче! Как говори благородно, умно! — промърмори д’Артанян.
— Вие сте съгласен с мене, нали?
