свръхестествена сила, това средство за господство, да спи ненужно! Задоволявахме се да го пазим в един ъгъл, както алчният глупак държи милионите си, които биха го направили господар на света!
Отгоре на всичко вие бяхте възмутен и ме удостоихте с честта да ме смятате за опасен човек. Сметнахте за благоразумно да затворите лабораторията си за мен и ме лишихте от уроците си, от които вече нямах нужда. Отказахте да ме водите, когато аз вече вървях пред вас. И ето преди две години ме изпратихте в този университет в Хайделберг, където, честно казано, с удоволствие дойдох да уча законите и философиите на света.
Но друго злодеяние: Юлиус е тук с мен и естествено аз имам влиянието, което ум като моя винаги ще оказва върху душа като неговата. Следствието — бащинска ревност и тревога. Вие държите на този си син, разбирам това: обожавате в него наследника на вашето богатство, на вашата слава и на дванадесетте, букви на името ви. Така че за да го откъснете от мен, се опитахте да ни разделите преди петнадесет дни, изпращайки го в Йена. Той пожела да ме последва почти против волята ми. Нима е моя вината?
Сега обобщавам. Какво ви дължа? Дължа ви живота. Не се стряскайте: с това не искам да кажа, че съм ваш син: винаги сте се държали с мен като с чужд. Приемам положението, в което ме поставихте. Искам да кажа, че ви дължа това, което ме кара да живея — науката, образованието, духовния живот. Дължа ви също издръжката от две години насам. Това ли е всичко?
И така, връщам се към началото на писмото си. Аз съм силен и искам да съм свободен. Искам да бъда човек, божие творение. Утре ставам на двадесет и една години. Дядо ми почина преди петнадесет дни. Нямам майка. Нямам баща. Няма какво да ме задържа. Аз ценя само собственото си достойнство, гордостта си, ако искате. Нямам нужда от никого. Не искам да дължа нищо на никого.
Старият Самуел Гелб ми остави приблизително десет хиляди флорина. Изпращам ви сумата, която платихте за моята издръжка. Толкова за парите. Колкото до моралния ми дълг, имам случай да ви платя и същевременно да ви докажа, че съм способен на всичко, дори на добро.
Вашият син, вашият единствен син Юлиус в този момент е в смъртна опасност. По стечение на обстоятелствата, което е излишно да ви обяснявам, животът му зависи от един лист хартия, който е в неговата Библия. Ако го намери, загубен е. Е, добре! Слушайте какво ще направя, щом подпиша това прощално писмо. Ще стана, ще извадя от джоба си бележка, подобна на тази която изтегли Юлиус, ще я оставя в Библията и ще взема неговата заедно с опасността. С това ще поправя жребия на сина ви на мястото на Провидението: в крайна сметка го спасявам. Квит ли сме вече?
След това моята наука ще бъде изцяло моя и ще правя с нея каквото пожелая.
Поздрав и забрава
Самуел стана, отвори Библията, взе бележката оттам и остави на нейно място тази, която бе в джоба му. Вече запечатваше писмото, когато настъпващият ден събуди Юлиус.
— Почина ли си малко? — запита го Самуел.
Юлиус разтърка очите си и си припомни своите намерения. Щом дойде на себе си, първото му движение бе да отвори Библията и да вземе бележката, която му се бе паднала. Прочете: Франц Ритер.
— Е, добре! Имам този, когото исках, — каза спокойно Самуел. — Хе! Хе! Доброто провидение е наистина по-умно, отколкото предполагах, и може би знае дали ще видим залеза на слънцето, което сега изгрява. Само че би трябвало да ни го каже.
XII
ЛЮБИМАТА ЛИСИЦА
Докато Юлиус довършваше и запечатваше своето писмо, Самуел запали лулата си.
— А — обади се той, като изпусна облак дим, — нищо не доказва, че Дормаген и Ритер не са имали същата идея и всеки от тях не си е избрал противника. Следователно трябва да ги изпреварим. Трябва да им дадем повод за свада, за да не могат да се откажат.
— Да потърсим решение в Кодекса на честта — каза Юлиус.
— О — подхвана Самуел, — важно е да не се бием за обида между студенти, а за обида между мъже, за да имаме право да раним сериозно тези господа. Да видим твоят Ритер все още ли има любовница?
— Да, малката Лолоте.
— Тази, която ти прави мили очи? Е, добре, това е чудесно. Ще минем по улицата. Времето е хубаво. Тя ще шие както обикновено на прозореца. Щем кажеш няколко мили думи и ще чакаме последиците.
— Не — възрази Юлиус, — предпочитам друг способ.
— Защо?
— Не зная, но не искам да се бия заради момиче.
Той се изчерви.
Самуел се разсмя.
— Каква невинност! Още можеш да се изчервяваш!
— Не, аз…
— Хайде, ти мислиш за Кристиане; признай, че не можеш да изневериш на мисълта за нея, дори привидно.
— Да не си луд? — възмути се Юлиус, който изпитваше необяснимо неудобство всеки път, когато Самуел говореше за Кристиане.
— Ако съм луд, ти ставаш смешен, като не искаш да кажеш няколко думи на Лолоте. Това с нищо не те ангажира, а ние няма да можем да намерим по-удобен и сериозен повод. Освен ако си решил да говориш само с Кристиане, да гледаш само Кристиане, да срещаш само…
— Досаждаш ми! Съгласен съм — каза Юлиус с усилие.
— Крайно време беше! Колкото до мен, на кой камък да чукна, за да пламне искрата между мен и Дормаген? Колебая се. Дали той също има любима? Но ако и за двамата си послужим с едно и също средство, ще проявим бедно въображение и после, аз да се бия за жена, никой не би повярвал на това.
Самуел се замисли.
— А, имам идея — извика той изведнъж.
Той позвъни. Дойде един прислужник.
— Познавате ли моята любима лисица, Лудвиг Трихтер?
— Да, господин Самуел.
— Тичайте в хотел „Гарвана“, където е отседнал, и му кажете да дойде да си поговорим.
Слугата излезе.
— Докато чакаме, нека се измием — предложи Самуел.
Десет минути по-късно Лудвиг Трихтер пристигна забързан, задъхан, с подути от сън очи.
Лудвиг Трихтер, за когото ние само споменахме, беше типичен вечен студент. Беше най-малко на тридесет години. Тази достопочтена личност бе свидетел на смяната на четири поколения студенти. Дългата му брада падаше на гърдите му. Дълги извити като полумесец мустаци и помръкнали от разгулния живот очи придаваха на лицето на този кръчмарски Нестор своеобразен израз на блага покровителственост.
Облеклото му като че ли подражаваше на облеклото на Самуел, чийто странности той имитираше, преувеличавайки ги, така както правят подражателите.
Възрастта и опитът на Трихтер го правеха безценен в много случаи. Той знаеше всички начини за уреждането на отношенията между студентите и еснафите и на студентите помежду им. Беше живо олицетворение на университетските традиции. Ето защо за Самуел той бе любима лисица.
Трихер се гордееше с тази чест и бе достатъчно да се види колко е смирен и раболепен със Самуел, за да се разбере колко безочлив и високомерен е с другите.
Когато влезе, държеше в ръка лулата си, която не бе имал време да запали. Самуел благоволи да отбележи тази забързаност.
— Запали си лулата — каза му той. — Закусвал ли си?
— Не, въпреки че е седем часът — отговори Трихтер доста засрамен. — Работата е там, мой драги
