към небето, вместо да се решим да го крадем.“
Той се спря пред Юлиус, който бе хванал главата си с ръце и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.
— Лягаш ли си? — попита го Самуел, като сложи ръка на рамото му.
Юлиус се откъсна от мечтанието си.
— Не, не — отвърна той. — Първо трябва да напиша едно писмо.
— На кого? На Кристиане?
— О, в никакъв случай. По какъв повод и с какво право ще й пиша? Искам да пиша на баща си.
— Както си изморен? Ще му пишещ утре.
— Няма да отлагам тази задача за по-късно. Не, Самуел, ще пиша веднага.
— Така да бъде — каза Самуел. — В такъв случай по същия повод и аз ще пиша на този голям човек. — И добави през зъби: — Писмо, написано с мастилото, с което Хам е писал на Ной, За да започнем, първо трябва да изгорим корабите.
После продължи на висок глас:
— Но преди това, Юлиус, трябва да се договорим по много важен въпрос.
— Кой въпрос?
— Утре ще се бием с Франц и Ото. Въпреки че би трябвало те да ни предизвикат, всеки един от нас може да си избере противник. Ото без съмнение е по-силният от двамата.
— Е, какво?
— От наша страна твоята скромност говори, че този от нас, който е по-уверен с шпагата, съм аз.
— Възможно е. И после?
— После, драги, смятам, че е справедливо да се занимая с Ото Дормаген и ще се заема с него. Оставям ти само Ритер.
— С други думи, се съмняваш в мен? Благодаря.
— Не говори глупости. В интерес на „Тугендбунд“, ако не в твой интерес, искам всички шансове да са на наша страна, това е всичко, няма какво да ми се сърдиш. Спомни си, че Дормаген има много опасни удари.
— Толкова по-зле. Не приемам неравното поделяне на опасността.
— А, правиш се на горд? Както искаш в края на краищата — каза Самуел. — Но естествено и аз ще искам да бъда горд и утре и двамата ще сметнем за необходимо да се насочим към по-опасния; всеки един от нас ще иска да опази другия, ще настане суматоха при нашето насочване към въпросния Ото, ние ще ги предизвикаме, ролите ще бъдат разменени и така няма да изпълним заповедта на Съвета.
— Вземи Франц и ми остави Ото.
— Дете! — каза Самуел. — Хайде да хвърлим жребий.
— Съгласен съм.
— Чудесно.
Самуел написа имената на Франц и Ото върху две листчета хартия и ги постави в една фуражка.
— Честна дума, това е нелепо! — каза той, като разклащаше фуражката. — Не мога да разбера как може човек да подчинява разума си на сляпата и глупава случайност. Вземи твоята бележка. Ако си изтеглил, името на Дормаген, може би това е твоята смъртна присъда и ще се оставиш на съдбата, както овцата: хубаво и славно преимущество!
Юлиус вече разгъваше бележката, която бе взел, когато спря.
— Не — каза той. — Предпочитам да го прочета, след като пиша на баща си.
И той остави бележката в Библията.
— Бога ми — обади се Самуел, — и аз ще сторя същото, но от безразличие.
И сложи бележката в джоба си.
След това и двамата седнаха един срещу друг пред работната си маса и на светлината на една и съща лампа започнаха да пишат.
Едно писмо често говори за характера на човека. Затова нека прочетем писмата на Юлиус и на Самуел.
Най-напред ето писмото на Юлиус:
„Мой скъпи и уважаеми татко.
Зная и дълбоко осъзнавам всичко, което ви дължа. Това не е само славното име на най-прочутия химик на нашето време, не е само едно значително състояние, натрупано с труд из цяла Европа, това е също и преди всичко безмерната нежност, с която ме утешавахте за това, че никога не съм имал майка. Вярвайте, че сърцето ми е изпълнено с вашето разбиране и загриженост. С това вие ме направихте два пъти ваш син и аз ви обичам едновременно като баща и като майка.
Изпитвам необходимостта да ви кажа това сега, след моето внезапно заминаване от Франкфурт, въпреки вашата забрана, която като че ли ме обвинява в безразличие и неблагодарност. Потегляйки за Касел, вие ми бяхте забранили да се връщам в Хайделберг.
Вие искахте да ме изпратите в университета в Йена, където щях да бъда разделен от Самуел, от чието влияние върху мен вие се страхувате. Когато се върнете във Франкфурт, ще ми се сърдите, че съм се възползувал от вашето отсъствие, за да дойда тук. Но слушайте ме, добри ми татко, и ще ми простите.
Нито неблагодарността, нито бягството ме доведоха тук, в Хайделберг. Става въпрос за задължения. Отговорността на вашето положение и вашите официални задължения не ми позволяват да говоря, защото може би вие няма да имате право да мълчите.
Колкото до влиянието, което Самуел може да има върху мен, не го отричам. Той упражнява върху волята ми власт; от която не мога да избягам: власт силна, вредна, злокобна, но необходима. И двамата виждаме недостатъците му, но вие не виждате моите. Аз съм по-миролюбив и по-мек от него, но ми липсват твърдост и решителност. Скуката и отвращението лесно ме обземат. Бързо се изморявам. Спокойствието ми се дължи на слабост, нежността ми на отпуснатост. Самуел е този, който ме разтърсва.
Самуел винаги е пълен с енергия, със страстна воля, която считам, боя се, че е необходим лек срещу моята апатия. Чувствам, че живея само когато е с мен. Когато го няма, едва съществувам. Той е силен вместо мен. Той поема инициативата заради мен. Без него отново залиня-вам. Неговата тръпчива веселост, неговият горчив сарказъм раздвижват кръвта ми. Той е моята слабост. Той го знае и се възползва от това, тъй като няма предано и нежно сърце. Но какво да се прави? Да не би да може да се упрекне водач, който разтърсва заспиващия сред снеговете пътник. Нима ще ме упрекнете за горчивата напитка, която изгаря устните ми, след като тя ме спасява от вцепенението? И какъв предпочитате да съм опиянен или мъртъв?
Впрочем моето пътуване не бе съвсем безполезно. На идване минах през Оденвалд и посетих възхитителни местности, които не бях виждал. В следващото си писмо ще ви разкажа за всичките си впечатления от тази прекрасна екскурзия. Ще доверя всичко на вас, който сте най-добрият ми приятел. Открих в Оденвалд един дом и в този дом… Но трябва ли да ви говоря за това? Няма ли и вие да ми се смеете? Впрочем сега не искам да си спомням за тези неща.
Връщам се към целта на това писмо. Простете за моето непокорство, татко. В този момент имам нужда да вярвам, че ми прощавате. Господи, моите недомлъвки може би ще ви разтревожат? Скъпи татко, ако Господ е решил, ще добавя в това писмо няколко думи, които ще ви успокоят. Ако не съм добавил нищо… ако не съм добавил, ще ми простите, нали?“
От няколко минути Юлиус едва се бореше с умората, която го бе обхванала. На това място изпусна перото, главата му падна върху лявата ръка, очите му се затвориха и той заспа.
— Хей, Юлиус! — повика го Самуел, който забеляза това.
Юлиус не помръдна.
„Слаба натура — помисли си Самуел, прекъсвайки писмото си. — Осемнадесет часа бодърстване са достатъчни, за да го изтощят. Дали поне е завършил посланието си? Да видим какво ли пише на баща си?“
Той взе безцеремонно писмото на Юлиус и го прочете. Като стигна до мястото, което се отнасяше до него, се усмихна подигравателно.
