улични фенери сред гъста мъгла и в крайна сметка можеха да се различат човешки фигури.
Ура и вивалера! Тук имаше съвсем млади студенти, чиито образи биха засрамили и холдтски доктор; имаше мустаци, такива, че плачеща върба би им завидяла; имаше възможно най-веселите одежди на света; шапката с перо на Фауст, огромни вратовръзки, сред които от време на време се губеха главите, вериги от масивно злато на голи вратове, имаше огромни чаши като бъчви, а също и огромни лули като кюнци.
Дим, реки от вино, главозамайваща музика, гръмогласни хорове, валсове до загуба на дъха, звучни целувки върху свежите бузи на млади момичета, които избухваха в смях, всичко това се преплиташе в странна смесица като във вихреното въображение на Хофман.
Самуел бе посрещнат в залата така, както на улицата.
Донесоха му лулата и неговата огромна кралска чаша пълна с бира.
— Какво сте ми налели? — запита той.
— Силна бира.
— И таз добра! Нима приличам на студент от Йена. Изхвърли това и ми донеси пунш.
Напълниха му чашата с пунш. Беше повече от една пинта. Той я изпи на един дъх. Гръмнаха ръкопляскания в цялата зала.
— Вие сте като деца — каза Самуел.
След това продължи:
— Но с болка забелязвам, че валсът не е достатъчно оживен, а песните не са достатъчно шумни. Хайде фанфари! — извика той на оркестъра.
И отиде право при една златна лисица, която танцуваше с най-хубавото момиче на бала. Той му я отне безцеремонно и започна да танцува. Тогава всички в залата насочиха вниманието си към него, затаили дъх, смълчани. Танцът на Самуел бе странен и завладя зрителите. Той започна сериозно, след това движенията му придобиха нежна и любовна нега, но той ги прекъсна с внезапен жест. Започна да се върти с невероятна бързина, страстен, разярен, всемогъщ. И изведнъж всред това невероятно веселие той спря и премина без подготовка от този ентусиазъм към студено високомерие. На устните му се появи иронична усмивка. На моменти една необяснима тъга се четеше в погледа му и човек можеше да се почувства готов да го съжали: но изведнъж един насмешлив жест и едно повдигане на раменете заменяха това разнежване. Или пък меланхолията му се превръщаше в горчивина, зловещи искри бликаха от очите му и танцьорката трептеше в ръцете му, както гълъбица в ноктите на ястреб.
Невероятен танц, който за миг стигаше от небето до ада и пред който човек не знаеше дали трябва да плаче, да се смее, или да трепери.
Той завърши с едно последно завъртане, толкова завладяващо и толкова впечатляващо, че другите танцьори, които дотогава го наблюдаваха, бяха подети във вихъра и за четвърт час залата се превърна в нещо повече от ураган.
След това Самуел седна спокойно, без капка пот на челото си. Само си поръча втора чаша пунш.
Юлиус не участвуваше във вакханалията. Потопен в това шумно море, мисълта му бе в Сандек. Странно нещо! В цялата тази буря от дрезгави гласове той чуваше нежния глас на една девица, която учеше на буквите едно дете под дърветата.
Хотелиерът дойде и каза нещо тихо на Самуел.
Принц Карл-Август молеше краля на студентите за, разрешение да влезе в Търговията с лисици.
— Нека влезе — каза Самуел.
При влизането на принца студентите свалиха фуражките си. Само Самуел не докосна своята. Той подаде ръка на принца и му каза:
— Бъдете добре дошъл, братовчеде.
И му подаде стол между своя и този на Юлиус.
В този момент една млада китаристка, която току-що бе изпяла песен на Кьонер, събираше пари. Тя дойде до Карл-Август, който погледна зад себе си, за да поиска пари от някого от свитата си. Но не бяха пуснали никого да влезе с него.
— Ще платите ли за мен, Ваше величество? — обърна се той към Самуел.
— С удоволствие.
Самуел извади кесията.
— Ето — каза той на певицата, — ето от мен, краля, пет жълтици, а ето за принца, един крайцер.
Един крайцер е малко повече от един лиар.
Гръмнаха бурни ръкопляскания, които разтърсиха свода на залата. Младият принц се усмихна и сам започна да ръкопляска.
Малко след това той излезе.
Почти веднага Самуел извика Юлиус с жест.
— Време е — каза му той тихо.
Юлиус кимна с глава и излезе.
Оргията бе в разгара си. Прахът и тютюневият дим бяха направили въздуха по-непроницаем от декемврийска мъгла. Вече не се виждаше кой влиза и кой излиза. На свой ред и Самуел стана и излезе.
VIII
САМУЕЛ Е ПОЧТИ СМАЯН
Беше полунощ, час, когато всички градове в Германия спят от два часа, дори и университетите. Само в Хайделберг търговията с лисици бе в разгара си.
Самуел се запъти към кея, избирайки най-безлюдните улички, като се обръщаше от време на време, за да види дали не го следи някой. Така стигна до река Некар и вървя известно време покрай брега; сетне свърна надясно и пое по стълбите, които водеха към развалините на замъка в Хайлделберг. На първата площадка един човек внезапно излезе от горичката и тръгна към Самуел.
— Къде отивате?
— Отивам към височината, от която мога да се доближа до Бога — отговори Самуел според паролата.
— Минавайте — каза човекът.
Самуел продължи изкачването и скоро достигна до последните стъпала. Когато стигна до стените на замъка, втори човек изскочи от някакъв вход.
— Какво правите тук по това време?
— Правя… — каза Самуел
След което, вместо да довърши паролата, започна да се киска: една от онези странни идеи, които му минаваха през главата.
— Какво правя тук по това време ли? — продължи той. — Ами разхождам се.
Пазачът трепна и като че обзет от гняв удари по стената шумно с обкованата си тояга.
— Съветвам ви да се прибирате вкъщи — каза той. — Нито часът, нито мястото са подходящи за разходки.
Самуел сви рамене.
— Харесва ми да разглеждам развалините на лунна светлина. Кой сте вие, за да ми попречите?
— Аз съм един от пазачите на стария замък и имам заповед да не пускам никого след десет часа.
— Заповедите са за еснафите, а аз съм студент — отвърна Самуел.
И той понечи да отмести пазача, за да влезе.
— Нито крачка повече! — извика човекът, като вдигна ръка към гърдите си.
На Самуел се стори, че той вади нож. В същото време, предупредени от ударите на тоягата, пет или шест души тихо се приближиха, като се промъкваха през храсталаците.
— О, извинявайте — каза тогава Самуел, като се смееше. — Вие сте може би този, на когото трябва да отговоря „Аз върша работата на тези, които спят“.
Пазачът пое дъх и скри ножа под дрехата си. Другите си отидоха.
— Крайно време беше, приятел — каза пазачът. — Още една секунда и бяхте мъртъв.
— О, все пак бих издържал известно време. Но искрено ви поздравявам. Виждам, че ще бъдем добре пазени.
— Няма значение, приятелю, неблагоразумие е да се играе с тези неща.
