— Аз съм си играл и с много други.
Той мина и влезе в двора. Луната осветяваше фасадата на древния замък на Фридрих IV и на Отон- Хайнрих. Чудесна гледка представляваха двете страни на фасадата с осветените скулптури: едната с божества и химери, а другата с императори и придворни.
Но Самуел не беше в настроение да наблюдава скулптури. Той се задоволи с няколко непристойни думи към Венера, с предизвикателен жест към Карл Велики и се запъти право към входа на развалините.
Там стоеше трети пост.
— Кой сте вие ?
— Един от тези, които наказват наказващите.
— Следвайте ме — каза часовият.
Самуел последва своя водач сред храсталаците и отломките, като се препъваше от време на време в каменни блокове, обрасли в трева. След като премина през грамадните руини на величествен дворец, свидетел на славна епоха, след като докосна с крак тези тавани, които толкова крале са виждали над главите си, водачът го спря, отвори ниска врата и показа някакъв подземен ход.
— Слизайте — каза той. — И не мърдайте, докато не ви потърсят.
Той затвори отново вратата и Самуел се намери на една стръмна пътека, до която не достигаше никаква светлинка. След малко наклонът свърши. В момента, когато Самуел влезе в едно дълбоко подземие и преди очите му да са свикнали с мрака, той почувствува как една ръка хваща неговата и чу гласа на Юлиус, който му каза:
— Закъсняваш. Заседанието започна, да гледаме и слушаме.
Самуел свикна с тъмнината и можа да различи на няколко крачки човешки фигури. Намираше се в някакво помещение, оградено от храсти и насипи. Тук, върху блокове от гранит, върху късове пясъчник, върху фрагменти от скулптури бяха насядали седем маскирани мъже: трима отляво, трима отдясно, и един в средата, седнал по-високо от другите.
Лунна светлина проникваше през пукнатините и слабо осветяваше тайнственото събрание.
— Въведете двамата бойци — каза един от Седемте.
Очевидно този, който говореше, не беше ръководителят, който оставаше неподвижен и безмълвен.
Самуел искаше да направи крачка напред, когато влязоха двама младежи, предшествувани от един помощник.
Самуел и Юлиус познаха двама от другарите си от университета. Този от Седемте, който бе казал да ги въведат, започна да ги разпитва.
— Вие се казвате Ото Дормаген? — попита той единия.
— Да.
— А вие Франц Ритер? — обърна се той към другия.
— Да.
— И двамата принадлежите на „Тугендбунд“ (Съюз на Добродетелите)?
— Да.
— Тогава си спомняте, че ни дължите пълно подчинение.
— Спомняме си.
— Вие сте от университета в Хайделберг и от „Бургеншафт“ (Клона на другарите), следователно познавате двама измежду своите, които заемат високо положение: Самуел Гелб и Юлиус Хермелинфелд?
Самуел и Юлиус се спогледаха в мрака.
— Познаваме ги — отговориха студентите.
— И двамата имате репутация на добри фехтовачи и винаги сте се радвали на успех в дуелите, с които студентите си разнообразяват менюто.
— Така е.
— Е, добре! Ето нашата заповед: Утре под какъвто и да е претекст вие ще предизвикате Юлиус Хермелинфелд и Самуел Гелб и ще се биете с тях.
Самуел прошепна на Юлиус:
— Виж ти, на постановката не й липсва оригиналност. Но защо, по дяволите, ни накараха да присъстваме?
— Ще се подчините ли? — попита маскираният.
Ото Дормаген и Франц Ритер мълчаха и като че ли се колебаеха. Ото се опита да отговори:
— Работата е там — каза той, — че Самуел и Юлиус също така добре боравят с рапира.
— Ласкател — прошепна Самуел.
— Именно затова ние избрахме майстори като вас — отвърна гласът.
— Ако трябва да сме сигурни в удара, камата е по-добра от шпагата — обади се Франц.
— Съгласен съм с него — каза Самуел.
Маскираният отговори:
— Трябва да има естествено обяснение за раната. Скарване между студенти е нещо, което става всеки ден, и няма да предизвика съмнения.
Двамата студенти като че ли все още не се бяха решили.
— Помислете — допълни гласът, — че на първи юни, сиреч след десет дни, е голямата Асамблея, на която ще поискаме за вас награда или наказание.
— Ще се подчиня — каза Франц Ритер.
— Ще се подчиня — повтори Ото Дормаген.
— Добре. Желаем ви повече смелост и повече късмет. Можете да си вървите.
Франц и Ото излязоха, водени от помощника, който ги бе довел.
Седемте не продумаха.
Пет минути по-късно помощникът се върна и каза:
— Те са извън замъка.
— Въведете другите двама бойци — каза маскираният, който говореше от името на Седемте.
Помощникът отиде там, където чакаха Самуел и Юлиус.
— Елате — каза той.
Самуел и Юлиус се озоваха в тази странна заседателна зала в присъствието на седем маскирани мъже.
IX
САМУЕЛ Е ПОЧТИ ТРОГНАТ
Същият маскиран мъж, който беше разпитвал Франц и Ото, взе думата:
— Вие се казвате Юлиус Хермелинфелд? — попита той Юлиус.
— Да.
— А вие Самуел Гелб?
— Да.
— Вие сте членове на „Тугендбунд“ и като такива трябва да се подчинявате.
— Наистина.
— Вие видяхте лицата и чухте имената на студентите, които излязоха оттук? Знаете ли какво обещаха за утре.
— Те обещаха кожата на мечката в гората — каза Самуел, който би се надсмял и над Всевишния.
— Те ще ви предизвикат. Вие ще се биете. Вие сте най-добрите фехтовачи на университета в Хайделберг. Няма нужда да ги убивате. Само ще ги раните тежко. Ще се подчините ли?
— Ще се подчиня — отговори Юлиус.
— Добре — каза гласът. — А вие, Самуел Гелб, да не би да размисляте?
— Е, да — отговори Самуел. — Мисля си, че това, което искате от нас, е същото, което поискахте и от другите двама, и искам да разбера защо по този начин карате вашите хора да се бият помежду си. Досега смятах, че млада Германия не е стара Англия и че „Тугендбунд“ е създаден за друго, а не за борба между петли.
— Не става дума за забавления — подхвана маскираният, — става въпрос за наказание. Ние не ви
